БОЖИЧКО, МОЛЯ ТЕ, ПАЗИ ГО!

“Къде съм? Нима умирам?” – гласно мислеше Светлана. Не, не може да бъде. Да умра от любов за този, който си отиде. Замина си, като че ли нищо не е било. А колко ме преследваше, докато ме постигне. И всичко било, за да ме има и да ме захвърли. Като мръсно коте ме захвърли. Нещо не остана. Къде отиде любовта? Всичко е било само един красив оазис. Лъжливи обещания. Животът си тече като река ту пълноводна, ту маловодна. Търсим любовта, а тя дали наистина съществува! Явно съм се самозалъгвала, че той е истинският. Приятелка ми Мери казваше: “Напий го, скарай се с него и тогава му гледай сиира!” Права е. Пламен е от тия момчета, дето много говорят, звездите свалят, а те падат на земята и загубват своята светлина. Мацките бягаха по него. Трупаха се на опашка. А той, вижте го, с голямото самочувствие, ги сваляше една по една. Та какво да говоря. Аз също бях една от тях. Както казваше Мерито: “Поредната жертва.” Бях хлътнала по него. Иначе голям красавец Можеше да омайва с приказките си. И момичетата му вярваха, както и аз. Когато го срещна на улицата, сърцето ми заиграва лудо и някой ми шепне на ухото: “Откажи се, момиче! Той не е за тебе!” Знам, че не е за мен, но когато го срещна с друго момиче в дискотеката, става ми тежко. Веднъж го срещнах с приятелката ми Гери. Поредната жертва. Бяха се прегърнали на пейката в градината и нежно си шушукаха. Минаха няколко дни и Герито дойде при мен, и се оплака, че той се подиграл с нея. Въпреки че знаеше, че и с мен се случи същото. Като че ли всичко вървеше по сценарий. Един ден, както си вървял по тротоара, срещу него връхлетяла кола. Това едва не му коствало живота. Пламен беше между живота и смъртта. Какво нещо? Съдбата си казва думата. Ходи, ходи, а сега не може да ходи. Дали мацките ще бягат все още по него? Едва ли. Сега той е една развалина, която всеки момент ще се разпадне. Имах голямо желание да отида в болницата, да го видя. Позвъних на майка му и попитах. - В коя болница мога да го намеря Пламен, госпожо? А тя: - Коя си ти, момиче? Познавам ли те? - Не, не ме познавате. Аз съм поредната му приятелка. - Как така поредната? - Вие не знаете ли, че неговите приятелки нямат брой? Но аз все още го обичам. - В окръжната е. В хирургическото отделение на петия етаж. Трудно ще те пуснат. - Няма страшно. Майка ми е медицинска сестра и работи там. Ще я помоля да ми помогне. - Добре тогава. Аз също ще ходя да го видя. Обади се, заедно да отидем! Излязох по-рано от лекции. В момента съм трети курс детска педагогика. Той също следваше в университета, само че българска филология. Обадих се на майка му. Тя беше тръгнала за болницата, а моята беше на смяна и обеща да ме чака пред хирургията. Взех автобуса и тръгнах. Навън времето ръмеше. Гърдите ме стягаха. Представях се как ще го видя проснат на леглото, с полуотворени очи, които гледат някъде в далечината с надежда. Стигнах болницата. Майка ми ме чакаше пред хирургията. Влязохме в неговата стая, а той лежеше неподвижно. Не беше същият Пламен. Пред погледа ми едно беззащитно същество. Краката му бяха изопнати, а главата му цялата бинтована. Виждаха се само очите му. - Пламене – леко прошепнах на ухото му. Той не ме чу. Лежеше неподвижно, с леко отворени очи. Не можех повече да стоя. Сърцето ми се късаше от болка. Животът все пак е пред мен. А Пламен!… “Божичко, моля те, пази го!”- гласно произнесох аз и тръгнах.

ПОПИТО Попито беше навел глава и из устата му излизаше по някоя благословия. Времето така го обрули, че нищо не остана от него. Обичаше живота. Пиеше от него с пълни шепи. Не се щадеше. Но настъпи ново време. Мислеше, че демокрацията ще промени живота и хората. Навсякъде властваше слободията, не свободата. Децата станаха наркомани, защото растяха по улиците без родителска ласка. Обикаляха дискотеките и сред опиянението на алкохол и цигари, намираха любовта и щастието. Попито се пропи. Жена му го изостави, защото нямаше работа, нямаше пари. Синът му Пламен се събра с лоши приятели. Печелеше чрез проституция. Намираше момичета и ги караше да проституират. Вземаше им парите и ги пращаше в чужбина, уж да работят. Но някой беше подшушнал на властите и един ден го спипаха на летището, когато изпращеше едно от момичетата. Тогава го тикнаха в затвора. Какво можеше да радва Попито? Изоставен от всички, нищо друго не му оставаше. Получаваше малка помощ от социалните, но парите само за пиене не му стигаха. Преди да отиде в затвора, Пламен му даваше по някой лев. Но сега? Нямаше си никой. Отчаян до крайност, вече не му се живееше. Два пъти направи опит да сложи край на живота си. В последния момент виждаше Светлината, която му казваше: “Виж колко е красив животът! Виж красотата на природата! Чуй песента на птиците! Живей бе, човек, изживей си живота! Защото той е красив, а времената били тежки. Ха, тежки ли? Вие сами си ги направихте такива. Не спазвате природните закони. Хаос цари наоколо. Превърнахте се в роботи без собствена мисъл и какво? Търсите вината в другите. Виж се и ти! На какво си заприличал? Една машина за алкохол, с разнебитени части, която ще се разпадне всеки момент. И някакъв глас го накара да се обърне. - Ей, човече, какво си се замислил? – стресна го гласа на приятеля му Борис. С него не бяха се виждали от години. - Ти къде? – попита го Попито. - Не знаеш ли? Днес е Димитровден. Синът ми се казва Димитър. Та реших нещо да му купя. - Тъй ли? Мен така ме е завъртяла шайбата, че не знам ни делник, ни празник. - Да не ти се е случило нещо? - Не ми се говори за това. - Но все пак можеш да споделиш с приятел! - Какъв приятел си ми ти? Ний толкоз години не сме се виждали. Забравихме се. Не можем да се познаем. - Така е. Остаряхме, човече, остаряхме. Виж, пък душата ми може още да обича. Де да бяха ония години… - Да бе. А гаджетата? Не помня вече. Но ако се върна назад, знам как да живея. Да имах повечко пари, та ела ме виж! - Такава ли била работата? Значи парите? - Ами, без тях за къде сме? - Виж, аз съм доволен от живота. Имам си работа, имам си добра жена. Децата се изучиха. Знаеш ли? Има ли любов и здраве, всичко се постига. А особено ако е скопосна жената. - Тя, мойта… - Човек е такъв, какъвто си е. На лошия никой не може да угоди. Тъй че, аз съм доволен от жената и живота. Децата също са много добри. - Виж, за това не бях се замислил. Ясно, аз съм попаднал на неточното място? - Не знам за какво ми говориш? Но разбирам, че нещо те мъчи. - Мъчи ме, приятелю, мъчи. Но няма кой да ми помогне. Значи любовта е изчезнала от моя дом? Жената ме остави в най-тежкия момент. Синът ми е в затвора. Явно и на него му липсва любовта? А какво да правя аз? - Намери си друга жена! Жени има много. - Как да си намеря? Добрите жени са рядко. Такъв като мен коя ще ме иска? Язък ми за дипломата, язък ми за образованието! Виж на какво съм заприличал! Прав си. Ако срещна истинската жена, която ще ме разбере и обикне такъв, какъвто съм, мога да се променя и да стана истински мъж. Но къде да я намеря? Всички искат пари и коли. А аз нищо не мога да дам. - Слушай, Попе. Утре ела в моя офис, се ще се намери нещо за теб! А какъв инженер беше! Всички те обичаха. Ценен кадър – казваха. Как можа да изпаднеш в това положение? - Прав си, Борка. Бог те изпрати в най-тежкия момент, когато имах най-много нужда от помощ. Може ти да си ми спасението? - Радвам се, приятелю, че ме разбра. А сега да си вървя, че ме чакат вкъщи. Пък и още не съм купил подарък на сина си. Нали е Димитровден?…

ПЪТ КЪМ ВЪРХА Импресия Бавно вървя по калдаръмения път. Отпивам на глътки от чистият въздух и сякаш литвам, там- горе.Тук е тя- пирамидата на Светлината. Върхът и сияе, огрян от слънчевата светлина и ме приветства, с “Добре дошла в града на бъдещето! В Новия Йерусалим.” Виждам го, огрян от онази сияйна светлина, която ме обгръща в мощната си десница и ми казва “Бъди добра! Давай любов на хората!” И Той е тук- моят любим Учител. В Стария и Новия Йерусалим. Пред мен, е целият облян в светлина. Подава ми духовнатя си дестица и ми казва “Дабре дошла, при нас!” Това е Джендем тепе. А знаеш ли какво значи! Д- е държава, Ж- на живите, Е- единства, Н- на нациите, Д- духовно, Е- единение, М- на мировете. Всъщност, държава на живите единства на нациите, духовно единение на мировете.Тепе е куполът, която ги обгръща с онази пречистваще енергия и разпръсква по цялата планета Земя. Нечий глас прекъсва мислите ми: “Тя е бъдещата енергия на човечеството. Енергия, която сияе и изчиства всичко нечисто и порочно.” Виждам бъдещият човек. Грее от светлина и с онази лъчезарна усмивка, която кара всяко живо същество да се преобщи към нея. Приближава се до мен. Чувствам неописуемо щастие и се питам: “Нима, това е Той? Можем ли да бъдем като него? Разбира се, че можем. Стига да поискаме. Просто, да се променим. Нали, желанието е наше? Даден ни е и Разума. Ама, май забравихме да го използваме? Не усещам, как се изкачих на върха. Слънцето пече ли пече, а на мен ми е леко на сърцето. Чувствам се в друго пространство, където няма агресия и омраза. Тук, всичко е някак си друго. Хората покрай теб, ти се усмихват, но с онази усмивка, която излиза дълбоко от душата им. Затова обичам да идвам тук. За да почувствам топлотата и вълшебната енергия. Да се заредя с нея и наново да потегля към долината, в моя град.

Импресия Бавно вървя по калдъръмения път. Отпивам на глътки от чистия въздух и сякаш литвам там - горе. Тук е Тя - пирамидата на Светлината. Върхът ù сияе, огрян от слънчевата светлина и ме приветства с "Добре дошла в града на бъдещето!" В Новия Йерусалим. Виждам го, огрян от онази сияйна светлина, която ме обгръща в мощната си десница и ми казва: "Бъди добра! Давай любов на хората!" И Той е тук - моят добър Учител. В Стария и в Новия Йерусалим. Пред мен е, целият облян в светлина. Подава ми духовната си д

eсница и ми казва: "Добре дошла при нас!" Това е Джендем тепе. Тепе е куполът, който ви обгръща с онази пречистваща енергия и се разпръсква по цялата планета Земя. Нечий глас прекъсва мислите ми: "Тя е бъдещата енергия на човечеството. Енергия, която сияе и пречиства всичко нечисто и порочно." Виждам бъдещия човек. Грее от светлина и с онази лъчезарна усмивка, която кара всяко живо същество да се приобщи към нея. Приближава се до мен. Чувствам неописуемо щастие и се питам: "Нима това е Той? Можем ли да бъдем като него? Разбира се, че можем. Стига да поискаме. Просто да се променим. Нали желанието е наше? Даден ни е разумът. Ама, май забравихме да го използваме? Не усещам как се изкачих на върха. Слънцето пече ли, пече, а на мен ми е леко на сърцето. Чувствам се в друго пространство, където няма агресия и омраза. Тук всичко е някак си друго. Хората покрай теб ти се усмихват, но с онази усмивка, която излиза дълбоко от душата им. Затова обичам да идвам тук. За да почувствам топлината и вълшебната енергия. Да се заредя с нея и наново да потегля към долината, в моя град.

КАЛИНА “Кой, аз ли? Ами, че мен вече ме няма. Тук съм оставила само сърцето си. Духът ми лети и ще спре тогава, когато си отида от земята. Детенцето ми, детенцето ми, само то ми остана.” Калина вървеше залитайки ту на една, ту на друга страна и гласът ú сякаш висеше в прострнството. Вятърът го поде и понесе някъде там, горе. Вальо, беше яко и здраво дете. На профилактичните прегледи в училище, всички останаха изненадани. Докторите бяха категорични – злокачествена анемия. Животът му беше рискован. Не се знаеше, до кога ще издържи. Скоро се помина и Владо- съпругът ú, от рак на стомаха. А ракът веднъж хване ли те, няма оттърваване. Остана сама, с едничката си радост – синът си Валъо. Калина не вярваше, че е истина. Докато един ден научи за Яна. Жената, която беше се излекувал от рак. Реши, че на всяка цена ще я намери и ще разговаря с нея. Пък можеше да ú помогне. Яна по професия беше акушерка. Майките, на които беше дарила радост, бяха я благославяли стотици пъти. И тази благословия, може би беше ú помогнала да бъде излекувана. Какво нещо е да дадеш живот и радост на един човек! “Дай, да ти бъде дадено!”- така пише във вечната книга на живота- библията. И Калина реши да я потърси в болницата, където работеше. Беше ранно утро. Днес, тя си взе почивен ден. На шефа каза, че много ú се налага и ще си го отработи. Беше отговорен и работлив човек, и затова във фирмата много я ценяха. А и шефът ú много я уважаваше. Не и направи никакъв проблем. Веднага я освободи от работа. Пък всички знаеха, че детето ú е болно от злокачествена анемия. Съчувстваха ú, че беше останала сама в живота, но въпреки всичко, беше един борбен човек. Отиде в болницата, за да разбере, коя смяна е Яна на работа и къде живее. Успя да се качи до родилното и попита дали може да узнае адреса на акушерка Яна Маринова. Посрещнаха я на външната врата. - Защо ви трябва адреса на акушерката?- попита я строго дежурният лекар. - Искам да разговарям с нея, по един много жизнен въпрос- отговори Калина. - Отидете до деловодството на първия етаж и кажете, че ви израща доктор Иванов,от родилното, за да дадете адреса на акушерка Маринова. - Благодаря ви, докторе. Отивам веднага- и се забърза към асансьора. В деловодството нямаше приблеми. Дадох ú адреса и тя излезе от сградата тичешком. За късмет видя едно такси, което беше спряло точно пред входа. - Господине, свободен ли сте? - Да, госпожо. Чакам такива като вас, които търсят такси. - Добре. Карайте тогава на Генерал Колев, номер 5. Таксито тръгна и спряха пред вратата на къщата. Калина плати сумата и слезе от таксито. - Довиждане, господине. Приятен и спорен път. Може някога пак да се видим. Пътната врата беше заключена. Тя извика няколко пъти: Акушерка Маринова, акушера Маринова. Тук ли сте? На вратата се показа жена на средна възраст, с леко прошарена коса и изразително красиви кафяви очи. - Аз съм акушерка Маринова. Кой я търси? - Калина се казвам ,подаде ú ръка тя. Моля ви, искам да разговарям с вас.? В единия ъгъл на градината под лозницата, се виждаше маса, дървено диванче и столове. - Седнете, моля!- подкани я Яна. Нещо ви притеснява?Казвайте, слушам! - Аз, аз- започна Калина , а в гласа и имаше нотка на вълнение. - Не се притеснявайте, кажете си болката!- подкани я акушерката. - Имам болен син. Скоро му откриха злокачествена анемия. - А, такава ли била работата! Мен лекарите бяха ме отписали, но аз реших, че ще живея. Отначало бях много отчаяна. Както си седят на една пейка в градската градина, до мен седна старец, прилично облечен. - Какво те мъчи, момиче?- попита ме той. - Иска ми се още малко да си поживея, та да отгледам сина си. Още е малък, пък няма кой да се грижи за него. Моят съпруг почина преди три години. - Не се притеснявай, чедо! Отиди в църквата Свети Мина и в продължение на три месеца, всеки вторник пали свещ и се моли на светията, да помоли Бог да ти даде здраве и живот. Кажи му, да ти прости всички видими и невидими грехове, а ти прави по едно добро всеки месец. - Направих го, мила. И ето ме, жива и здрава.Няма никакъв помен от моето заболяване. Когато отидох след три месеча на контролен преглед, докторите останаха изненадани. Направи го и ти и твоето синче ще бъде излекувано! - Благодаря ти Яна. Нали мога да те наричам така? А може ли от време на време да идвам да те видя? - С удовлствие. Как се казваш? - Калина. - Разбира се , Калина. Когато пожелаеш, идвай! Пък ще ми казваш, как върви лечението с твоя син. Ей, нашето лечение. Времето минаваше. Калина послуша Яна. Правеше всичко това, което я посъветва. След три месеца, тя заведе на контролен преглед Вальо. При доктора влезе прибледняла. Трепереше, сърцето и подскачаше от силното вълнение. Докторът го прегледа. Прослуша сърцето и гърдичкте му и даде бележки за изследване на урина и кръв. Часовете се занизаха бавно. Тя чакаше с нетърпение обяда, когато щеше да вземе резултатите от лабораторията. И този миг дойде. Взе ги и се затича към кабинета на доктора. Прегледите бяха почти превършили и беше спокойно. - Следващият- чу се гласът на доктора. - Аз съм докторе. Само да видите резултатите. Той ги погледна. Изненада се появи в очите му. - Резултатите са отлични. Твоят син вече е здрав. Не мога да повярвам и аз самият. Но резултатите са отлични. Калина го погледна със светнали очи. Благодари му.Взе резултатите и се затича към дома на акушерка Маринова. 7.06. 2012 събота 20,25ч

ИМПРЕСИЯ Казват, че планината облагородявала човека. И аз, подгонена от лъжливата игра на вятъра, се изкачвам все по-нагоре и по-нагоре. Като весели минувачи покрай мен преминават обсипаните с бял, пухкав сняг дървета и сякаш ми махат с ръце. Снежният въздух се плъзга по ноздрите и изпълва цялото ми тяло. Превръщам се в балон, който лети, лети, лети… Дума не може да стане, че ще спре. Дъхът от прясна, горска пръст ме опиянява и пренася по железния коловоз, там - долу в панелния апартамент, където две топли, детски очи ме очакват. Някъде сред дърветата, подскачайки на пъргави крачета, прииждат игриви мелодии. Пленена от техния ритъм, не усещам как пред мен се изпречва дървено павилионче, което сякаш ми нашепва: “Добре дошла на баба Яга!” Наистина, баба Яга съществува само в приказките, но все още тук-таме може да се намери нейно подобие. Сядам задъхана на пейката и погледът ми се премрежва от безкрайната вис. Изневиделица, облечена в сива, пухкава одежда, изскача катеричка. Подскача от клон на клон, а след себе си оставя елхови иглички. Като малки струйки се ръсят и правят купчинки върху снега. Нима и ние не сме като катеричката! Непрекъснато подскачаме и се катерим. Има хора, които се катерят по отвес, други по наклон, а трети изобщо не се катерят. Мислите ми се реят и не забелязвам, как катеричката се е приближила до мен. Подпряла предни лапички, ме наблюдаваше с малките си бинокълчета. Слушала съм, че някои катерички така са свикнали с хората, че вземали орехчета от ръцете им. Костеливите хвърляли настрана. В този момент съжалих, че не бях предвидила тази среща. Цял час я наблюдавах в захлас. В един момент тя се отдалечи, наново заподскача от клон на клон и изчезна от погледа ми. А аз отпивах на глътки от чистия въздух, който ми даряваше природата. МАНАСТИРА СВЕТИ ВРАЧОВЕ. “КОЗМА И ДАМЯН” Тръгваш от село Куклен по тесен, асфалтиран път, все още недовършен, към едно живописно кътче на майката природа и спираш знаеш ли къде? На манастира “Св. Врачове”, скрил се в пазвите на Родопа планина. Можеш да седнеш, да си отдъхнеш, а ако решиш и да преспиш в него. Живописната природа те кара да затаиш дъх и да се преклониш пред нейните дадености. Тишина и спокойствие цари наоколо. Погледа ти привлича името на манастира “Св. Врачове – Козма и Дамян”. Историята е дълга. Стенописите в старата църква са пожълтели и все още разбираш, че са претърпели много изменения, но съхранили спомена за ония времена, когато манастирът е бил духовно средище, по-голямо от Бачковския манастир. През Средновековието в него са работили много будители, за да просветят духа на българина. Природата е дарила това райско кътче със силно положителна енергия. Навярно и двамата врачове Козма и Дамян са оставили част от себе си и своята лечебна енергия. Наричали ги безсребреници. А какво значи това, всеки се досеща. На какви ли не хора са лекували болежките. На психично болни ли не са помагали. А те са идвали с надеждата и вярата при тях. Може би и водата в аязмото им е помагала. Възхищавам се на Козма и Дамян, а и на чудесата, които са правели. Преди години стъпих за първи път на това място. Като че ли някаква сила ме накара да отида там. Зарекох се, че с нещо ще помогна за възстановяването на пътя, аязмото и манастирските стаи. Двете къпални да бъдат облечени с плочки, за да може човек спокойно да влезе и да облее тялото си с лековита вода, с която двамата врачове са лекували болните. Преди няколко дни останах изненадана, когато излязох от Куклен и продължих към манастира. Моята мисъл явно беше толкова силна и желанието ми толкоз голямо, че пътят като че ли сам беше се асфалтирал. Кой е този, който накара Европейския съюз да обърне внимание на тази малка съкровищница? Мога да съм само благодарна на този човек. Стаите са възстановени и може спокойно да се отдъхне в тях. Остана само аязмото да се възстанови, за да може всеки, който пожелае, да си отдъхне и да поеме част от положителната енергия, но преди това да се замисли с какво може да помогне, за да стане част от него. Едно сливане на дух и материя. Едно място, където ефирният танц на вятъра подема шепота на дърветата, цветята и тревата на поляната, която е разстлала дрехата си, и със своята магия упоява дъха ти. Приканва те да седнеш за миг, за да се насладиш на тишината и спокойствието. ПЪТЯТ НИ ЗОВЕ Пътят се вие в дебрите на дивите усои. Автобусът лети, подгонен от веселата игра на вятъра. Клонките на крайпътните дървета като множество детски ръчички, ни приветстват с “Добре дошли на Кръстова гора!” Той е там, сгушен сред необятния простор, синьото небе и зелените шубраци. Обичам тая небесна шир и вечна тишина. Прекланям се пред великата сила, съхранена в този метох, в който се крие оная всевисша божествена енергия, която прави чудеса. Обичам те, моя величествена Сила и Велик Разум, който караш човеците да станат по-добри. Дай любов на другите, за да бъдеш излекуван! Такава е силата на Божествената икона, която те кара да се преклониш пред нея и да зърнеш сълзата, която се стича по бузата на Спасителя. Обичам те, мой мили Иисусе! Обичам Твоята всемогъща Сила и Любов, която отправяш към човеците. Нима не беше Ти, който се жертва, да бъдат спасени? Колко си милостив, Иисусе! В усоите на високата планина си се скътал, в малкото манастирче и зовеш: “Елате, мили хора, за да ви дам своята Любов, а вие я давайте на своите близки!” И аз, като всички други, се отправих натам, за да потърся твоята Любов. Къде се крие Тя? Тя е в теб и може би в моите близки и далечни, които навярно са я забравили. Обичам Те, Човеко – Неземни! Спасителю Наш. Сърцето ми те зове всеки миг: “Мир да бъде на земята! Пази я, Иисусе, за да живеят щастливи децата ни!” Някои случаи на очевидци дълбоко трогнаха сърцето ми. Те са описани и в книгата “Кръстова гора”. К.Р: “Точно зад кръста, по-ниско от него, има поставка с пирамидална форма, на която всеки пали свещичка и я поставя в нещо като кандило. Още на здрачаване запалихме и нашите. Бяхме цяла група от Асеновград в тази странна нощ. Луната светеше ярко на ясното небе. Тихо и красиво беше, както в приказка.” Н.К: “Излязохме от параклиса малко преди полунощ и застанахме на възвишението точно срещу Кръста. В този момент, до кандилата, отнякъде се появи светлинка, която подскачайки от едното на другото, ги възпламеняваше. Първо във вид на кръст, като премигваше, а след това всички засветиха едновременно. Изплашихме се, но останахме”. П.Л: “Точно в полунощ, от подножието на Кръста, където има вдлъбнатина за кандилото, изскочи огромно, светещо кълбо. В същият миг то отиде назад и освети Кръста, но така, сякаш го постави на телевизионен екран.” Такава е истината за това неразгадано място, което привлича едни от любопитство, други да бъдат излекувани, а трети да стане чудото. Чудото, идващо от голямото желание да видиш нещо и какво всъщност? То е Светлината, която излъчваше Кръста и обливаше хората и цялата природа. Това е Светлината, която ОГРЯВА БЪЛГАРИЯ. Edit this entry. Добави коментар

ИСТОРИЯ ЗА ЕДНА ЛЮБОВ Кой си ти, човече, който дръзна да нарушиш покоя ми? – чу се дрезгавият глас на Стоил. Отговор не последва. Стоил беше във втората фаза на алкохолния глад. Отдавна не беше пийнал глътка от ментетата, които продаваха на пазара. Не е ли това намесата на демонична сила, която тикаше хората към порока? Последният път, когато си купи водка от Трифон – зарзаватчията и си пийна петдесетте, изведнъж му прилоша и нещо го жегна в корема. Завъртя му се свят и повече нищо не помнеше. Когато се събуди, беше сам в стаята и лежеше на пода. Не можеше да стане. Целият беше се схванал. Така го намери дъщеря му Ирина. Тя беше менажер в една търговска фирма. И тя изживя житейска драма. Съпругът ù Стефан ù обърна гръб, защото си намери друга жена, за която нямаше намерение да се жени. По цели нощи не се прибираше вкъщи. А дъщеричката им Петя постоянно питаше: „Къде е тате?“ Ирина не можеше да ù отговори, че тате си има друга жена. Тя, другата, непрекъснато го търсеше по телефона. А той, щом чуеше гласа ù, хукваше навън. Дори Новата година прекараха заедно в Гърция. Жана, така се казваше, беше разведена. Нямала деца и съпругът ù я изоставил. А сега си търсеше мъж и може би се надяваше, че от него ще има дете. Ирина страдаше. Понякога, скрита в кухнята, когато приготвяше яденето, си поплакваше. Но се криеше от малката Петя, защото беше любознателно дете и не искаше то да узнае истината за баща си. Един ден, когато ù беше много тежко на душата, взе бутилка сливовица и от тогава започна да пие. Алкохолът подтискаше мъката ù. Детето заведе у майка си, за да го гледа. Не можеше да го остави при себе си. Вечер, когато си лягаше, упоена от алкохола, ù се привиждаха демони, които искаха да я хванат в лапите си. И тогава тя с пиянски глас ги пъдеше и викаше. После онемяваше и тялото ù тупваше върху спалнята. Един ден си легна уморена, без да пие алкохол. Пусна тиха музика и се заслуша. Спомените ù летяха, когато се запозна със Стефан. Влюбиха се от пръв поглед. Любовта им продължи три години, когато почувства, че е бременна. Направиха сватба в селото на Стефан. Колко хубаво беше тогава. Цялата облечена в бяло, а в корема ù за първи път прорита малкото същество. Когато сватбата свърши, те си легнаха и Стефан допря ръка до корема ù. – То вече е живичко – каза тя. Ето, рита. Дай си тук ръката! Изминаха още пет месеца и се роди Петя. На майка му я кръстиха. Тя се казваше Петкана. Заживяха щастливо. Любовта не беше изчезнала от тях. Напротив, още повече се засили с раждането на детето. Но един ден Стефан не се прибра вкъщи. Ирина го чака цяла вечер. И от тогава всичко започна да се повтаря. Отначало я лъжеше какви ли не неща. Докато ги засече, хванати под ръка. Бързаха за някъде. Стефан не я видя. Тя също не му се обади. Сметна, че това е временно увлечение. Дори вкъщи не подхвана разговор. Но може би тогава направи грешка. Трябваше да го попита, за да разбере какви бяха отношенията му с тази жена. Така ден след ден. Тя таеше болката в гърдите си и не подхващаше дума. Докато един ден ù съобщиха, че Стефан катастрофирал с колата, а жената до него останала на място. Той се отървал с леко счупване на ключицата на лявата ръка. Закарали го в болницата и гипсирали ръката му, след което се върна вкъщи. Сълзи напираха в очите му. Явно за Жана. Той подозираше, че Ирина знае всичко. Но тя и този път си замълча. Нямаше я вече другата. Беше свободен да прави това, което пожелае. И Стефан реши да сподели голямата си болка. Предразположи Ирина на разговор. – Знаеш ли, скъпа? – обърна се за първи път след толкова време той. Имам голяма вина пред теб и пред нашето дете. „Значи разбра най-сетне, че има жена и дете?“ – помисли си Ирина. – Знам, че заради мен ти се пропи. Детето заведе при майка си, за да не вижда това, което ставаше в нашия дом. „Все още ли смяташе, че това е нашия дом?“ – помисли се тя. – Аз, знаеш, ти изневерих. Ходих с друга жена. Но с нищо не беше по-хубава и по-добра от теб. Просто не знаех защо ходех. Все едно някаква магия. – Значи най-сетне разбра къде е истината? Че истината е в семейството. В жената и детето. Всички жени са еднакви. Едните по-добри, другите по-лоши. Но всички са устроени по един и същи начин. – Помислих си… – Какво, че като е чуждо? Казват, че чуждата кокошка е ярка. Така ли? – Да, ама кокошката си е майка. А майката няма никога да те предаде. А ярката си е дете, което още не разбира. Ирина, кажи ми, моля те, ще ми простиш ли? Много сгреших? – Признат грях не е грях. Макар че семейството трябва да се запази чисто. А ти? Моля те, кажи ми? – Все пак трябва да си изтърпиш наказанието. В закона на етиката се казва, че да простиш и на най-големия си враг, значи си истински човек. А истинският човек е добрият човек. – Много си мъдра, Ирина. За първи път разбирам, че не заслужаваш това, което ти причиних. Ще ми простиш ли? – Аз мога да ти простя, но не знам как ще легна с теб, след като си бил при друга жена. Затова, засега ще си легнем поотделно, а времето е пред нас. Ирина беше се върнала с времето назад. А сега баща ù лежеше на пода и я гледаше с полузатворени очи. Тя се наведе, подхвана го с двете си ръце и постави да легне върху дивана. Добре, че дойде. Не се знаеше колко време щеше да лежи на пода. Майка ù беше отишла да вземе детето от детската градина. Срещна я по пътя. Пусна телевизора и зачака. Edit this entry.

БАБА РАЙНА Когато люляците цъфнаха , Албена реши, да посети любима си баба Райна, която цяла седмица не беше виждала. Страрицата живееше сама. Но все още беше добре и на крака. Албена колко не я кани да дойде да живее при тях. Тя все казаваше" Тук съм са родила, тук ше умра. И ше ме заровите до дядо ви Гьорги." Когато беше жив, дядото, двамата си живееха в мир и сговор. Но идва време, единият си отива по- напред от другия. Когато почина старецът, баба Райна много плака. И сега все още тъжеше за него. Тази сутрин, Албена се събуди рано. Слънцето игриво подскачаше по синият хоризонт и една малка, жълта светлинка кацна върху лицето и. Тя я докасна с длан и имаше силното желание да я погали нежно, и да и каже: "Здравей, мила сетрице. Обичам те." Беше мигновено желание и превъзходно чувство на щастие. Отдавна забрави ласката и милувката от любим човек. Нямаше го вече. Сега, той е там, горе при светлина. Сливаше се с нея и изпращаше своята любов. Тя я усещаше със сърцето си, с цялата си душа. Чувстваше неговото присъствие около себе си, макар, че не го виждаше. Когато идваше при нея, повяваше хлад и като нежна ласка леко докосваше лицето и. Тя искаше де го прегърне, но ръцете и оставаха във въздуха.Безгласно го целуваше. Всичко беше само една илюзия, илюзията на земята. Тази нощ, Албена го сънува. Двамата пътуваха в някакъва автобус.Бяха седнали на седалката и мълчаха. В гърдите и преливаше щастие. Идеше и да го притисне в прегръдиките си и да го целуне. Беше и хубаво. Усещаше любов и нежност. Но изведнъж. Къде е той? Сякаш се стопи. Тя го потърси с очи, почувства само лек хлад. Идеше и да заплаче и в този миг се събуди. Това беше едно докосване до света, в който, той живееше. Сега беше дошъл в нейния свят, но времето и пространството ги разделяше. Протегна се няколко пъти. Стана и приятно. Сънят беше оживял в нея. Той е там. Все още я обича и мисли за нея. Много години бяха изминали от тогава, но любовта между тях си остана и наверно ще бъде завинаги, докато и тя се слее с него. Стана и на бързо се приготви. Път я чакаше. До селото пътува с автобус. Слезе от него и ч преисният въздух на планината я обгърна в своята прегръдка. Гърдите и задишаха свободно и Албена до насита го поемаше. Утре ще поскита из зелените поляни. Като малко дете ще подскача и ще се радва, че е при баба си. Баба Райна доживя деветдесетте. Майка и беше изкарала инсулт. А инсултът никого не пощадява. Така си отиде, милата, от този свят. Слезе от автобуса и забърза към къщата на баба си. "Милата ми баба! Колко много я обича. Нали само, тя и остана." Спомени, спомени, стомени. Прииждаха като вятърът и се докосваха до сърцето и. Пред очите и беше малкото момиченце с двете плитчици и панделки. Ана- майка и я водеше често на село при баба Райна. Тогава, старицата беше яка, червендалеста. Двете често ходеха на Голямата могила. Разправяха, че вътре имало гробница, още от римско. Скоро, археолозите я разкопаха и наистина имаше два гроба. Само разкошните дрехи, златните прибори за ядене, накитите, говориха, че това са гробове на заможни римляни. Единият беше на жена. Накити, златни обици, гривни, дори и венче от полски цветя. Никой не се досещаще, как беше се запазило до днес. А дядо и Георги седеше спокойто на пейката пред къщата и току подвикаше с усмивка на комшиите. Хората го обичаха, а също и баба Райна. Бяха като два яки дъба и твърди като скалата. Албена, така ще ги запомни. Цели дни обикаляха поляните. Много обичаше вкусните гостби на баба си. "Бабините ръчички, мили! Бяха толкова сръчти и с тях, старицата нежто галеше къдравата и главица. Сплиташе плитчиците и, когато бяха на село. Дядо Георги и направи люлка на сливата. По цял ден се люшкаше и си играеха на Лъжи, лъжи" с баба Райна. Дядо и ги гледаше в страни и се смееше като малко дете. А сега, него го нямаше, остана само баба и. Намери я седнала на пейката, пред дървета порта, с голямата желязна халка. Портата беше отворена и се виждаше градината, където весело поклащаха главички разноцветните лалета и зюмбюли. Южнякът леко ги докосваше и те играеха своя великолепен танц. - Добър ден, бабо- извади я от унеса Албена. Баба Райна отправи поглед към нея, а в очите и се четеше някаква болка.С времето бяха помътнели, слели се с болката в сърцето и. За миг, усмивка се появи на лицето и. - Кой е? Райне, ти ли си, чедо? - едва продума с беззъбата си уста, тя. - Кой може да е бабо? Аз, цяла, целеничка. - Ела, чедо! ! Да та погала! Помниш ли, га беше жив дядо ти? - Помня бабо, помня. - Ага та туряше на скута и пееше. Коя песня беше, чедо? - Излял ми Делю хайдутин. Тъй, тъй... и в очите и падна мъгла. Две ,три росни капчици потекоха по бузите и. - Бабо, днес се навършват двадесет години, откакто си отиде дядо, от този свят. - Бях забуравила, чедо. Бог да го прости. - Бабо, ти запали кандилото, а аз ще отида на гроба му, да запаля свещичка. - Става, чедо. - Ще му направя баничка, нали много я обичаше? - Да, чедо.... -Ще отида на магазина да купя кори, сиренце, кисело мляко и яйца, за да направя баницата. На Пламен често правя баничка. И той като дядо си. Много я обича. Баба Райна се подпря на тояжката, която беше сложила до пейката и стана. Двете влязоха през портата и се скриха в къщата. Албена остави багажа на стола в салона, взе портмонето с парите и излезе. Отиде до близкия магазин. Закупи продукти, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата стоеше в голямата одая. Погледът и блуждаеше. Едра капка се стече по бузата и. Дали не беше си спомнила годините, когато всички бяха заедно! - Бабо- прекъсна унеса и Албена. Аз съм тук. Хайде, да направим баницата, та да поменем дядо! - Айде, чедо! - Ще отида на гроба му, да раздам. Баницата вече дъхаше апетитно. Лека омара се вдигаше над нея. - Ух, айде- подкани баба Райна. Албена разчупи баницата и подаде на старицата. - Вземи ,бабо! Да ти е сладко. Това парче е за дядо Георги- и го постави в чинийката, която беше приготвила на масата. - А сега, трябва да отида на гробищата, защото, той наверно вече чака баничката- и тя я опакова старателно с найлонче и я пъхна в чантата, която стоеше наблизо. Преди години, баба Райна беше я оплела на една кука. - Ето, една пара от мен. Запали свещичка! Албена взе парата, пъхна я в портмонето, взе торбичката с баничката и се забърза към гробищата. След около два часа се прибра и извика още от стълбите. - Бабо, аз съм. Всичко направих, както говорихме. Вече дядо Георги си е похапнал от баничката. Но никой не и отговори. Младата жена почувства стягане в гърдите. Обхвана я странно предчуствие. Бързо изкачи стъпала. Старицата лежеше върху леглото. Беше отпусната и тежко дишаше. Албена се приближи до нея и баба Райна задъхано продума. - При мен е. Дя... ти. Смей се. Дава си... ръката. - Бабо........ едри капки напираха в очите на младата жена. Тя се приближи до баба Райна и я прегърна.. - Бог да... ви... Пааази..., че- с последни усилия произнесе тя. Чу се силно хрипащо дишане и всичко затихна. Баба Райна, беше издъхнала. Дядо Георги беше дошъл да си я вземе.

Божичко, моля те пази го!

„Къде съм? Нима умирам?“ – гласно мислеше Светлана. Не, не може да бъде. Да умра от любов за този, който си отиде. Замина си, като че ли нищо не е било. А колко ме преследваше, докато ме постигне. И всичко било, за да ме има и да ме захвърли. Като мръсно коте ме захвърли. Нещо не остана. Къде отиде любовта? Всичко е било само един красив оазис. Лъжливи обещания. Животът си тече като река ту пълноводна, ту маловодна. Търсим любовта, а тя дали наистина съществува! Явно съм се самозалъгвала, че той е истинският.

Приятелка ми Мери казваше: „Напий го, скарай се с него и тогава му гледай сиира!“ Права е. Пламен е от тия момчета, дето много говорят, звездите свалят, а те падат на земята и загубват своята светлина. Мацките бягаха по него. Трупаха се на опашка. А той, вижте го, с голямото самочувствие, ги сваляше една по една. Та какво да говоря. Аз също бях една от тях. Както казваше Мерито: „Поредната жертва.“ Бях хлътнала по него. Иначе голям красавец Можеше да омайва с приказките си. И момичетата му вярваха, както и аз. Когато го срещна на улицата, сърцето ми заиграва лудо и някой ми шепне на ухото: „Откажи се, момиче! Той не е за тебе!“ Знам, че не е за мен, но когато го срещна с друго момиче в дискотеката, става ми тежко. Веднъж го срещнах с приятелката ми Гери. Поредната жертва. Бяха се прегърнали на пейката в градината и нежно си шушукаха. Минаха няколко дни и Герито дойде при мен, и се оплака, че той се подиграл с нея. Въпреки че знаеше, че и с мен се случи същото. Като че ли всичко вървеше по сценарий. Един ден, както си вървял по тротоара, срещу него връхлетяла кола. Това едва не му коствало живота. Пламен беше между живота и смъртта. Какво нещо? Съдбата си казва думата. Ходи, ходи, а сега не може да ходи. Дали мацките ще бягат все още по него? Едва ли. Сега той е една развалина, която всеки момент ще се разпадне. Имах голямо желание да отида в болницата, да го видя. Позвъних на майка му и попитах.

- В коя болница мога да го намеря Пламен, госпожо?

А тя:
- Коя си ти, момиче? Познавам ли те?
- Не, не ме познавате. Аз съм поредната му приятелка.
- Как така поредната?
- Вие не знаете ли, че неговите приятелки нямат брой? Но аз все още го обичам.
- В окръжната е. В хирургическото отделение на петия етаж. Трудно ще те пуснат.
- Няма страшно. Майка ми е медицинска сестра и работи там. Ще я помоля да ми помогне.
- Добре тогава. Аз също ще ходя да го видя. Обади се, заедно да отидем!
Излязох по-рано от лекции. В момента съм трети курс детска педагогика. Той също следваше в университета, само че българска филология. Обадих се на майка му. Тя беше тръгнала за болницата, а моята беше на смяна и обеща да ме чака пред хирургията. Взех автобуса и тръгнах. Навън времето ръмеше. Гърдите ме стягаха. Представях се как ще го видя проснат на леглото, с полуотворени очи, които гледат някъде в далечината с надежда. Стигнах болницата. Майка ми ме чакаше пред хирургията. Влязохме в неговата стая, а той лежеше неподвижно. Не беше същият Пламен. Пред погледа ми едно беззащитно същество. Краката му бяха изопнати, а главата му цялата бинтована. Виждаха се само очите му.
- Пламене – леко прошепнах на ухото му. Той не ме чу. Лежеше неподвижно, с леко отворени очи.
Не можех повече да стоя. Сърцето ми се късаше от болка. Животът все пак е пред мен. А Пламен!… „Божичко, моля те, пази го!“- гласно произнесох аз и тръгнах.

Зовът на Мария

ЗОВЪТ НА МАРИЯ

Есен е. Дървото на двора беше привело клони. По каменната пътека листата, подгонени от играта на вятъра, танцуваха нестинарски танц. От къщата се чуваше гълчава. Там беше се събрала цялата челяд на Гаваза. Голям шегаджия беше завалията. Докато един ден, Кебапа го набеди, че му откраднал кравата от обора и я продал на говеждия пазар. Никой не предполагаше, че край къщата бяха минали цигани катунари, и делото беше тяхно.
Наскоро се помина стопанката му и той остана сам в новата, двуетажна къща. Децата отгледаха в старата кирпичена, а сега вместо да се радват, да си живеят двамата в сговор и мир, проклетникът- рак, я отне завинаги. Голяма къщница беше Мария. Весела и сговорна. Сладка и уста. Умееше да пленява хората. А и те я обичаха. На всеки да помогне, на всеки да направи добро. С нейната честност и правдивост я имаха за майка Тереза. Беше учителка в детската градина. А и децата много я обичаха. Викаха е госпожо- майко. Та тя им беше повече от майка. Пееше им песнички, свиреше им на акордеона. А те сгушени едно в друго, слушаха с интерес и пригласяха с нежните си гласчета.
– Госпожо, майко, госпожо, майко, обичаме те госпожо. Ти си най- добрата майка на света. Ний си имаме майки, но ти си втората ни майка. Всеки ден слушаше тия думи от своите възпитаници.
Но ракът не пощадяваше никой. Загнезди ли се някъде, иди, че го гони. Така и с Мария. Не пушеше, не пиеше, пък отиде в белите дробове. Кой можеше да си помисли човек, че тази добра жена ще се поболее и ще си отиде толкоз рано. В деня, в който отнесоха тялото и , цялото село тръгна към гробището, за да отдаде последната си почит. А онези, малките, толкоз много плакаха, че майките им едвам ги утешиха.
Днес се навършваха шест месеца, откакто си отиде от таз земя. Обичаше често да казва: „Живей така, за да те помнят дълго хората!“ И хората ще я помнят дълго. Кметът на селото обяви, че детската градина ще носи нейното име „Мария- майка Тереза.“ Споменът за нея щеше да остане завинаги. „Добрият човек“, така ще я помнят. Такъв човек и да сгреши понякога, не може да бъде забравен.
Днес Гавазът беше особено мълчалив.В очите му напираха сълзи, но стискаше зъби, за да не заплаче. Болката в гърдите му не стихваше. Искаше му се да я види още веднъж. Да чуе нежния и глас и да му каже: „Знаеш, ний се взехме с любов и с любов ще се разделим. И така си издъхна в ръцете му. Но сега земята я покри в яката си прегръдка и никога нямаше да я пусне. Децата се поотърсиха. Голямата Екатерина завърши университета- английска филология, а малкият, Йордан, беше първи курс в Аграрния. Записа туризъм, с руски и френски. Завърши с отличие френската гимназия. Беше отличник на випуска. Получи специална награда. Приеха го и в университета, но той записа Аграрния. Голяма болка таеше в гърдите си. Имаше си момиче, което обичаше. Роди му син, който много приличаше на дядо му Георги. Но родителите на Вилито, така се казваше момичета, бяха сурови хора. Прибраха дъщеря си и внучето от родилния дом в дома си. Детето дори не носеше фамилното име на Йордан. В родилният дом записаха- без баща. Кръстиха го на името на майка и.
Вилито сама остана в дома на Йордан. Тогава беше последна година в френската гимназия. Цялата трепереше. Родителите и редовно я насилвали и тормозили. Мина време, но те разбраха за бременността. В четвъртия месец баща и даваше сума ти пари, за да махне детето. Тя сънувала сън. Явил се дядо и Атанас и и казал: „Никой няма да ти вземе детето. То ще се роди и ще го кръстиш Атанас“. И така си я прибраха в къщи, до раждането на Теодор. Какво ли не правеше майка и, за да ги раздели. Дъщеря и да се отдръпне от Йордан. На врачки ли не ходи. Магии ли не прави. Но децата се обичаха. Сега пак са разделени. А Теодор щеше да порасне и да пита кой е баща му. Какво щяха да отговорят. Че той има баща, но насила го отделиха от детето му ли?
Йордан направи опит да разговаря с майка и, за да вижда два пъти седмично детето. Но тя беше категорична…
Днес всички се събраха на помена. Но Теодор го нямаше. Дали Мария не се поболя, защото не можеше да вижда внучето си – част от нейната кръв. С тия хора, не можеше да се преговаря. Явно, майка и успя да ги раздели.
Мария и Гаваза изживяха много с тази история. И до ден днешен, той таеше болка в гърдите си. Не можеше да види внучето си. Да го прегърне, да го притисни до гърдите си и да чуе думата „дядо.“ А сега го вида в компютъра. Теодор беше станал на една година. Празнуваха рождения му ден, но не в дома на Гаваза.
Спомените плуваха в съзнанието му. Идваха един след друг и литваха високо, високо.
А може би Мария ще излезе от гроба и ще викне : „Искам си внучето, искам си Теодор!“