ЖЕЛАНОТО ЧУДО МОНОЛОГ

Вървя забързано нанякъде, но не знам къде отивам! Мисля си: "Що е хуманност?" Но няма кой да ти мисли за нея. Забравихме я сред тълпата и времето. Накрая какво? Все тая сивота. Не изпитваме нежност и състрадание. Все този унес, без да виждаме около себе си. Сякаш всичко е сън. Става ми мъчно за хората, които казват, че Животът бил тежък. Животът е такъв, какъвто си го направим, нали? Ами времето? И то е в унисон с Живота. Тогава? Няма ли да се събудим от този дълбок сън и да прогледнем истината? Пустота, дива пустота е в сърцата ни. Но защо? Нима и в нас не грее слънце, и не ни обгръща с лъчи от Любов? Нима в дома ни не се чува весела, детска гълчава? Нима Природата не ни се отблагодарява с изобилието си от плодове? За какво живеем всъщност? Да се радваме на Живота и красотата на Природата. А какво правим? Вървим намръщени. Изчезна усмивката от устните ни. Очите ни станаха мрачни и непрекъснато насълзени. Защо плаче детето? То плаче за майка си, да дойде при него и да му даде своята обич. А нима ние не плачем за един по-радостен Живот? Той може да бъде такъв, ако мобилизираме своите сили и се борим за своето щастие, и повече радостни минути. Щастието е лично и на никой друг. И така: "Да живеем, пеем и се веселим!" В това е смисъла на Живота. Наистина, забравихме веселието, а и от там е скуката в Живота ни. Обезсмислихме се. Забравихме за идеите, които една след друга трябва да реализираме. Да обръщаме внимание и на най- малките неща! Защото нищо не остава в пространството. Нашите идеи трябва да бъдат облечени във великолепна дреха, т. е. добре обмислени, които да съчетават в себе си най-доброто и да бъдат изработени с много Любов. В това е истината за мен. Всяко нещо трябва да бъде смислено и тогава всичко около нас ще грее и ще виждаме във всеки човек приятел. А той ще отговори на нашето приятелство с Любов. Ето, този Живот ще бъде нашият смисъл. Една нежна дума, една усмивка, една подадена ръка.
Подай ръка, приятелю! Вдигни приведената си глава, за да видиш синьото небе и истинската Любов! Тя е ласката на твоето сърце. Тя е истината и смисъла на твоя Живот.

ПРОШКАТА

- Така ли се отплащаш за това, което направих за теб? - чу се гласът на Стефан. Двамата живееха четири години заедно, но не бяха сключили брак. Нещата вървяха добре, докато един ден той разбра, че тя вземала от парите му и ги давала на детето, което беше родила. Тогава не познаваше Стефан. А сега, от страх да не го загуби, беше скрила истината. Вихрен, нейният син, даде да приятелката си. Не искаше да го остави в родилния дом за осиновяване. Тогава Вероника току-що беше родила Бистра. Искаше да има още едно дете. И Гергана реши да я помоли да вземе Вихрен. Разговаря с нея дълго и двете решиха, че ще го остави при Вероника.
- Ще ти изпращам пари, с които ще гледаш Вихрен. Каквото е необходимо относно отглеждането му, ще ти помагам.
- Не се тревожи, Гери. И без това щях да си родя още едно дете. Но сега Вихрен ще ми бъде второто.
- Един ден ще ти се отблагодаря, скъпа приятелко. Никога няма да те забравя.
Дните се нижеха един след друг. Вихрен стана на шест години. И тогава Стефан научи истината. Случайно засече Гергана, когато отиваше да го вземе от детската градина. Беше го хванала за ръчичка и двамата вървяха. Детето не знаеше , че беше неговата истинска майка. Тя го вземаше всеки ден от детската градина, а то й се отплащаше с лъчезарната си усмивка.
Днес не й провървя. Стефан я засече в момента, когато го беше прегърнала и нежно го целуваше по румената бузка.
- Кое е това дете, Гери? - попита с изненада той.
Тя не знаеше какво да каже. Цялата се тресеше пред мисълта какво ще му каже. Сълзи напираха в очите й и леко се замъглиха.
- Това... да знаеш. Не, не мога да ти кажа. Нямам сили.
- Какво не можеш да ми кажеш? - запита Стефан.
- Ами аз... Такова. Това....
- Гери, не говори с недомлъвки! Кажи ми истината!
- По-добре да умра, отколкото да ти кажа!
- Не мога да те позная мила. Няма я оная пряма жена, която ми казваше: " Нека никога не се лъжем! Ако има нещо, ела и ми го кажи право в очите."
- Да... Моля те! Разбери ме!
- Хайде, изплюй камъчето! По-добре кажи, отколкото да премълчаваш!
- Това е Вихрен. Вихрене, подай ръчичка на чичкото!
Детето погледна любопитно и подаде малката си ръчичка на Стефан. Той го грабна в обятията си и нежно целуна по бузката. Гергана досега не беше разбрала, че той толкова много обичаше децата. А защо не искаше да му роди?!
- Може би е на твоята приятелка? Защо тя не взема детето от градината, а ти?
- Ох, не мога повече. Това, Стефане, е моят син. Аз го родих преди години и го дадох на Вероника да го гледа.
- А може би един ден детето ще разбере, че тя не е неговата майка и какво ще каже?
- Виж, за това не бях помислила. Но то расте пред моите очи и аз всеки Божи ден знам какво става с него.
- Ето докъде стигат нещата, когато човек не мисли навреме.
- Така стана и преди години. Когато разбрах, че съм бременна, беше вече късно. Трябваше да родя детето. Иван не научи, защото се разделихме и повече нямах вест от него. Той изобщо не знае, че има син. Пък и да знаеше...
- Ей, Гери... Не знам какво да те правя? Така ли се отблагодаряваш за всичко, което направих за теб? Да беше ми казала. Любовта ще изчезне, след като жената, която говореше за истината, самата тя крие такава истина.
- Моля те, Стефане!Човек цял живот греши. Но не исках да те изгубя. Мислех си, че, ако ти кажа истината, ти ще ме разлюбиш и ще ме изоставиш.
- Не е така, мила. Животът сега е друг. Хората се женят и разженват. Такива като теб има много. Но повечето от тях са изоставили децата си и не знаят нищо за тях. А ти все пак си помислила. Може би един ден ще вземем Вихрен и ще си го отгледаме.
Гергана го погледна изненадано. "Това ли е онзи Стефан, който не искаше да има деца! Не, не може да бъде. Та той говори истината."
- Стефане! Знаеш колко ме зарадва. Разкайвам се за това, че не съм ти казах. Прости ми, моля те!
- Прощавам ти, мила Гери! Толкова много те обичам и те приемам такава, каквато си.

ДАНО ПЪК ХОРАТА КАЗВАТ ИСТИНАТА

Волен стоеше сам в стаята и в ума му нахлуваха мисли, които напоследък толкова много го подтискаха. Прав е Дон Кихот като казва: "От свободата по-хубаво нещо няма, Санчо." Беше толкова натоварен с личните си проблеми, че можеше да се каже, че всеки момент ще избухне като атомната бомба над Хирошима. Искаше му се да се скрие, ако ще да потъне в земята, но да излезе на свобода. Съпругата му Яна се разболя. Вече не ходеше на работа. Започна да слабее. И докторите не можеха да определят диагнозата. Отпаднаха жизнените ù сили. А и синът му Светлозар се събра с лоши приятели. Имаше си семейство - жена и дете. Забърка се в далавера с фалшифициране на пари. Единия път се отърва от затвора, но втори път нямаше да се отърве. Наново го хванаха и сега лежеше в карцера до гледане на делото. Волен не можеше да намери покой. Всичко го болеше, най-вече душата.

Дните се нижеха един след друг и нещата вървяха от зле по-зле. Яна лежеше на легло и никой не беше в състояние да му помогне. Имаше моменти, когато чувстваше, че не е на земята. Беше в някакво безвъздушно пространство, в което съществуваше, но животът сякаш беше го напуснал. "Май загубих вярата си в него? - мислеше си той. - Какво ми е нужно? Едно малко парченце от нейно величество Любовта? Като че ли и тя изчезна! Без нея аз се превърнах в едно сиво човече, което се движи, а очите гледат безжизнено. Колко малко ми е нужно! Пламъкът, пламъкът, който да възпламени сърцето ми. Но къде е този пламък! Искам да се доближа до него и да стопли сърцето ми. Всичко ми дотегна. Пълна пустош е в сърцето ми. Къде е онази жизнена сила, която ме караше да летя? Защо не се върне тя - младостта? Пък ела да ме видиш! И тогава никой не може да ме спре. Сега се превънах в един старец, след като излязох в пенсия. А съм само на петдесет. Вече не съм същият. Тогава летях. Нямаше спиране. Всички гаджета бяха мои. Остаряваме бавно с теб, Яна. Както се казва в песента на Богдана Карадочева "Остаряваме бавно." На какво заприличахме? Тогава ти беше буйна, красива. Обичаше живота. И черпеше от него с пълни шепи. Няма го това време. Казват, времената се сменят. Годините отлитат и ние вървим напред към вечността."

Няколко дни по-късно, Яна се залежа и вече не можеше да става. Волен беше като орел над нея. И той самият не вярваше, че ще дойде това време. Една сутрин тя го събуди с тежкото си дишане. Хрипове излизаха от гърдите и изведнъж пригихна. Той сложи пръстите си върху вените на дясната ù ръка. Нямаше пулс. Не можеше да повярва. Взе малкото огледалце от шкафчето, в което Яна напоследък обичаше да се гледа и да реше кестенявата си коса. Допря го до устните ù. Нямаше дихание. Идеше му да викне с пълно гърло, но сълзите го давеха. "Да, това е краят" - мислеше си той. Вече на никой не можеше да се опре. Дори и на сина си...

Организира погребението ù чрез траурна агенция. Покани само най- близките си приятели и роднини. Дори и сълза не можеше да пророни. Не вярваше, че е истина. Че Яна вече я няма. Но такъв беше животът. Едни се раждат, други напускат този свят.

Скоро щеше да им се роди второ внуче. Докторите казваха, че ще е момиченце. Яна ще го кръстят. Нищо, че не трябва да се кръсти на починал човек. Хората казваха, че смърт нямало. Душата си отивала, за да си почине и наново се връщала да работи. Може би, с раждането на внучето, Яна щеше да са върне наново! Дано пък хората казват истината!...

БЪДЕЩЕТО Е ПРЕД ТЕБ, ПРИЯТЕЛЮ

БЪДЕЩЕТО Е ПРЕД ТЕБ, ПРИЯТЕЛЮ

Да живееш, значи да се бориш

Напоследък Големият-малък човек, се разболя от тежка болест, която наричаха апатия. Тя обхвана цялото му тяло и накрая получи хроничен характер. Позицията на бездушие, която беше заел сред тази динамика от хора и машини, го тласкаха към гибелен край. И без друго вълната така го привлече, че стресовете станаха негово ежедневие. Нервите му, изострени след продължителните сблъсъци между по-малки и по-големи сили, като бръснач режеха сивото, клетъчно вещество.

Сред приятелите си, той минаваше като човекът-компютър. На него възлагаха бъдещото развитие та човечеството. Въпреки, че беше настроен на вълна съвременност. Това го караше да се замисли за уродливите плодове на своя труд.

В този късен следобед, Големият-малък човек, бързаше да се слее с тълпата, за да почувства присъствието и, което напоследък така много му липсваше. Сгушен в яката на коженото си яке зъзнеше пред мисълта, за отсъствието си толкоз години.

Той се движеше, говореше, програмиран от някаква огромна машина. Чудовищните и очи хищно го гледаха и настройваха на желаната от нея вълна.

Ако Големият- малък човек решеше да промени настройката, този огромен хищник излизаше от леговището си и бързо го отстраняваше от своя път. И тогава трябваше да избира: да бъде настроен както машината пожелаеше или да приключи лъжливите сделки,които му предлагаше.

Но тъй като времето беше в унисон с неговите мисли, той се примири. Най-неочаквано някаква външна сила се намеси. Наслоената с години мътилка в съзнанието му, започна да се размива от чистите вълни на идващата истина.

Неочаквано на хоризонта се появи ярка звезда и пулсиращите и лъчи се сляха с ритъма на сърцето му.

Той закрачи бързо сред навалицата. Срещу него вървеше детето, облечено в червен гащеризон. То протегна ръка и се усмихна.

Човекът пътува в бъдещето, чиято светлина озарява мрака. Ние крачим с теб, приятелю, за да се слеем с настоящето, което е наше минало и бъдеще. Ние го градим сами. Нашият код е раждането и влизане в ново раждане.

РАЗДЯЛАТА

Росица стоеше на ръба на пропастта, но нечий глас я спря. „Животът е красив, а ти искаш да скъсаш нишката с него.” В далечината изсвистяха гуми на лека кола и тя се върна в действителността. Всичко беше само един сън Откакто Даниел замина за Щатите, не можеше да си намери покой. Някой вънка викаше нейното име. Не можеше да повярва. Това беше неговият глас. Погледна през прозореца и остана изненадана. Там, долу, стоеше Дааниел. „Той дойде при нея. Дали е истина всичко това?” - мислеше си тя. След като замина за Щатите, не се обади повече. Всичко беше, за да спечели повече пари. Неговият приятел Ячо скоро се върна от там. Двамата бяха тръгнали заедно. Той ù се обади, за да изпрати много поздрави от Даниел. Разговаряха дълго за Америка
- Не е това, което си го представяш, мила. Америка е огромна страна, където има много бедни и много богати. Има цели квартали на бедните и огромни къщи на богатите. Там играе капиталът. Нямаш ли капитал, ти си за никъде. А особено такъв като мен, който напусна страната си и тръгна да гони Михаля. Но среден пръст. Обикалях по огромните булеварди. Те нямат край, братче. Работа не можах да си намеря. Просто, домъчня ми за България и реших да се върна. Ние, българите, като че ли копираме от американците! От техните екшъни, изпълнени с престъпление и много кръв. Какво ли не гледаме по телевизията и се учим! Но не за добро, а обратното. Виж, всеки ден става ново убийство Подземната мафия не стои на едно място, а действа. Затриха семействата ни. Изчезна любовта. Няма кой да седне и да прочете една хубава книга. Замряха хората и ръчениците. Навсякъде се чува само диско. Музиката на живо потъна нейде в земята. А песните, все едни и същи. Няма ги песните от „Златният Орфей”. Все истински и затрогващи, изпълнени с много чувство и романтика Ето, това трябва да върнем. Песните и любовта, която изчезна. И да се хванем за ръчичка, и да работим, а не да мързелуваме и да търсим начини лесно да забогатеем. Както казва народът: „Бързата работа, срам за майстора. Да живей, живей труда, на мама и на татко на гърба.”
Още дълго разговаряха с Ячо и той си тръгна. А сега и Даниел се завърна. Стоеше на пътя и я чакаше да отиде при него. Не беше я забравил. Знаеше си тя.
Росица излезе навън. Даниел я чакаше пред колата Разпери ръце и се хвърли в прегръдките му.
- Качвай се, мило! Ще отидем да се почерпим, па другото да чака. То се е видяло, че от майка България по-красива страна няма, а ние сме хукнали... Трябва да се хващам на работа тук. Защото камъкът си тежи на мястото.