НЕОЧАКВАН ОБРАТ

- Така ли? Ами аз къде да отида?
- Където си искаш. Само изчезвай от тук!
- Нима аз не струвам нищо за теб?
- Не разбра ли? Айде, чао?
- Много бързо забрави любовта?
- А бе, нали ти казах? Хайде, чао!
Бистра стоеше на стълбището и думите отекваха в съзнанието ù. "Наистина, какво бе сторила, че така арогантно се държеше Павел с нея! Винаги беше мила и внимателна с него. А сега!"
Тяхната история беше толкова дълга, че можеше да се напише цял роман. Всичко свърши между тях. А бяха така влюбени и се обичаха. Докато изведнъж нещо се скъса между тях. Тя все още не можеше да проумее откъде идваше всичко. В нея нямаше причина. Беше изрядна в отношенията си с него. Обичаше го до безкрайност. И в един момент, край. Дали не е заради Деница! Та тя беше първата ù приятелка. Кой знае! Сигурно беше казала за онзи, който ù се сваляше. Тя няма вина за това. Тогава го отряза и не желаеше повече да ù досажда. Но винаги, когато го срещнеше, я жегваше под лъжичката. Може би и тя изпитваше нещо към него! Всичко сподели с Деница, а тя беше приятелка на брата на Павел. Всичко бе някаква загадка за нея. Дали Павел не знаеше, или се досещаше. Не можеше да разбере дали още го обича! Противоречиви чувства витаеха в гърдите ù. Беше между два бряга и не можеше да вземе решение на кой бряг да стъпи. Обичаше Павел, но напоследък нещо куцаше между тях. Тогава се появи той - другият. Беше красавец, с атлетическо тяло, което Павел не притежаваше. Нещо подсказваше в сърцето ù, че го харесва. Но не можеше да си признае. Поразяваше я бистрият му и устремен поглед. Неговата наивност и правота. Няколко пъти излезе с него на кафе. Говориха дълго и тогава тя разбра, че ù харесва. Не, не трябваше да се случва това. Тя обичаше Павел и той нея. Но какво се разклати между тях? Може би всичко не е било достатъчно силно. Когато срещна другия, разбра, че не го обича достатъчно. Боже, не желаеше това. Не желаеше да причини болка на Павел. Беше ù тежко на душата. Но не можеше да живее повече така. Раздвоена и със съмнения. Дали пък не обича и двамата? Трябваше да вземе решение. И ето, тази вечер се случи това, което не желаеше. Павел я изпъди. Сега тя чувстваше една празнота в душата си, която идваше от раздялата. В този момент разбра, че го обича повече от всичко. А той - другият, беше една илюзия. Много имаше като него. Срещаше ги на всяка крачка. Но истинските бяха рядкост. Павел наистина я обичаше и никога не беше говорил за други жени. Той държеше на нея и я смяташе за една достойна жена. Сълзи се стекоха по лицето ù. Вече го загуби. Нямаше да срещне такъв мъж, който я обичаше така всеотдайно. А сега, какво трябваше да направи! Искаше да го върне отново при себе си. Искаше да узнае истината. Защо постъпи с нея така!
Една мисъл пролази в съзнаието ù. Ще отиде при Бистра и ще разбере дали тя беше казала.
На другия ден ù се обади по телефона.
- Ало, Бистре, имаш ли време да се видим? Искам да разговарям с теб. Може ли в кафенето?
- За какво, миличка? На работа съм до 6. Тогава може ли?
- Разбира се. До довечера.
Вечерта дойде бързо. Двете приятелки се срещнаха в уречения час. Бистра, както винаги, беше първа. Седна и поръча две кафета. Докато сервитьорката дойде и Деница се появи.
- Здравей, Бистре? Как си?
- Добре, а ти?
- Както винаги.
- Казвай, сега! Слушам те.
Бистра понечи да подхване, но една сълза се стече по бузата ù.
- Ние, ние...
- Защо така?
- Ние скъсахме с Павел. По-точно той ме изгони.
- Как така? Та вие толкова много се обичате!
- И аз не знам. Не мога да разбера. Стана изведнъж.
- Досещам се. Моят Мишо ви видял да разговаряте в кафето с онзи мъж, за който ти сподели с мен. Сигурно той му е казал.
- Сега разбирам. А аз си мислих. Павел да беше дошъл при мен и да ме попита. А не изведнъж. Той си е такъв. Малко прибързан. Понякога не мисли трезво. От време на време хвърчи нанякъде. Бързо пали, а не мисли, дали всичко, което казва, е истина.
- Не го познавам отблизо. Ти знаеш, аз си имам приятел и се разбираме достатъчно. Затова не се заглеждам настрани. Защото в един момент мога да го изгубя.
- Тук си права. Искаш ли да ми помогнеш? Моля те! Кажи на Мишо да помоли Пламен да се срещнем, защото желая един последен разговор с него.
- Става! Стига да пожелае.
- Кажи му, че го моля от цялото си сърце.
- Добре, миличка. Може би ще се съгласи.
Двете си тръгнаха и Бистра започна да чака. Минаха няколко дни, но никой не ù се обади. И в един момент.
- Ало - беше Павел на телефона.
- Искала си да разговаряш с мен?
- Да, миличък. Аз те обичам и не искам да те губя.
- Зная това. Сигурен съм, че ме обичаш. Това беше един голям тест на изпитание. Трябваше да съм сигурен в теб. Нали си моята избраница. Довечера ще се видим. Ела у нас!

СРЕЩА

Бяхме седнали на чашка кафе с Гошо. Споделих някой неща и той реши
да сподели с мен.
Още мисля за нея. Какво направи? Едно нещо и край. Приятелят ми
Димо хубаво ми казваше: "Тя не е за теб, Гоше." А аз не му вярвях. Не
се усъмних в нея. Обичах я много. Живеехме двамата. Изгаряхме от
любов. Купувах и скъпи подаръци. Водех я по ресторанти и дискотеки.
Излизахме на излети. Изобщо, коя жена не желаеше мъж като мен! Ех,
колко ме боли! Все още си спомням дните прекарани с нея. Всичко беше
любов и нищо повече. Чаках с нетърпение да се върна от работа. Първа
тя отваряше вратата и се хвърляше на врата ми. Силно я прегръщах. Беше
сложила вечерята на масата, но не сядахме, първо се любихме. То любов
ли беше, чудо ли! Докато всичко рухна. Любовта изчезна. Толкова ли
бързо и омръзнах! Забрави вечерите прекарани заедно, сгушени един в
друг. И се целувахме, без да ни омръзне. Не мога да я забравя.
Годините минаваха, а все още я виждах в прозрачната нощница, под
която живееше жадното и за живот тяло. Сякаш майка не беше я раждала.
В полумрака изглеждаше като водна нимфа, която плуваше в неоновата
светлина на стаята.
- Ти си бил голям писател, бе Гошо! Как описваш само Невена! Нали така
се казваше? Сякаш описваш приказка.
- Не, пиша стихове, но никога не съм и ги показвал. Искаш ли да ти
покажа едно свое стихотворение? Виж, написах го набързо! - и той
подаде джиесема си.
На него беше написано малко стихче, в което се говореше за любов.
- Много я обичах и още я обичам- продължи той. Но малшанс. Приятелят
ми, дето ти казах, излезе прав .Една вечер ни пуснаха по- рано от
работа. Връщам се и вратата отключена. Казвам си: "Невена ме чака."
Майка ми и баща ми отсъстваха от къщи. И какво мислиш? Отварям вратата
и ги виждам дюс голи. Легнали, представи си, на леглото, в което се
любихме и си казвахме, че се обичаме. Дали и на Петьо казваше, че го
обича! А той знаеше всичко за нас и беше мой приятел. Причерня ми пред
очите. Ударих сурата му с юмрук. Грабнах дрехите на Невена и я
изхвърлих през вратата. Само чух: "Къде ще ида? Дай ми дрехите!" - "
Не, няма да ти ги дам! Аз съм ги купил. Те са мои." - викнах аз.
Живееше близо до гарата. Как си е отишла, не знам. От тогаз нямам
вест от нея.
Не съжалявай, Гошо! Виж колко момичета има! Се ще срещнеш някоя. И
внимавай! Постави я в ситуация! Скарай се едно хубаво с нея и чакай!
Ще видиш тогава!
Гошо си тръгна с усмивка. Явно, вече виждаше, че животът е пред
него...