Всичко за мен
петък, 7 май 2010 г.
НЕПОЗНАТАТА
Когато тя си тръгна, Радослав дълго гледаше след нея. Изящните и форми не можеха да не направят впечатление на всеки мъж. Все още не знаеше името и. Запознаха се в барчето. Когато той влезе, тя стоеше сама на масата и пред нея имаше чаша с кафе. В ръката си не държеше цигара.Беше от ония жени, които не бяха вкусвали от никотиновата отрова. На съседната маса стояха момче и момиче, и разговаряха оживено.
- Може ли да седна до вас?- помоли Радослав.
Тя вдигна глава и го погледна с красивите си кафяви очи.
- Да моля, седнете!
- Да не би да нарушавам спокойствието ви? А може би чакате някого?
- Не. Сама съм. Напоследък съм съвсем сама.
Очите и се навлажниха и тя се извини за моментната слабост, която прояви. Беше една непозната, която ангажира вниманието на Радослав. Искаше му се да започне разговор , но тя изведнъж обърна глава и се загледа към прозореца. Той понечи да я заговори, но нещо застана на гърлото му. Все пак намери сили и прекъсна мълчанието.
- Вие навярно не сте от този квартал? Всеки ден идвам в барчето, но не съм ви виждал.
- Да, отскоро съм тук. Откакто съпругът ми почина, реших да се преместя, защото всичко ми напомняше за него. Имахме великолепен брак. Но той се разболя. Кръвното му беше високо. И един ден, си отиде завинаги от мен. Нелепа смърт. Почина в линейката, когато го карахме към болницата. Стана му много лошо. Линейката спря и докторът ме помоли да сляза. Цялата треперих. Молех се силно на Бога да го спаси. И в този момент, нещо се разкъса в мен. Докторът отвори вратата и съобщи, че вече е починал. Идеше ми да викам с пълни гърди. Болка свиваше сърцето ми.
- Не, не е истина. Той е жив, докторе.
- Той вече не е жив. Ще го откараме в болницата.
- Не. Ще си го взема в къщи. Не искам да му правите аутопсия. Картината е ясна., докторе. - Втори инфаркт и край. След първият, започна да пие. Лягаше и ставаше с бутилка в ръце- обърна се тя към Радослав. Очите му бяха вечно замъглени. Изпитваше голяма болка, че не може с нищо да ми помогне. А толкова много ме обичаше. Като си помисля колко голяма беше любовта между нас. Но вече нищо не може да се върне.
- Аз пък- прекъсна я Радослав. Отдавна се разведох с жената. Нямаше хармония между нас. Непрекъснато се карахме, докато един ден ми дотегна и поисках развод. Решихме, че ще се разведем по взаимно съгласие. Ето, че и аз съм съвсем сам. Имам си само една дъщеря. Тя живее отделно от мен. Така, че знам, какво е да си сам.
- На мен ми е много тежко. Съпругът си никога няма да забравя. Но ако срещна по пътя си човек с моите разбирания, да бъде мил и внимателен. Да обича природата, музиката и изобщо да е човек всестранно надарен, ще се замисля. Ще ми бъде приятно да се срещам и разговарям с него, без да го ангажирам с моите проблеми. Просто, всяка среща да бъде празник за нас.
Тук разговорът прекъсна. Тя се извини и стана. Сбогува се и тръгна. Радослав я спря за миг.
- Да се надяваме, че наново ще се срещнем. Аз съм Радослав. Засега - довиждане.
- Може ли да седна до вас?- помоли Радослав.
Тя вдигна глава и го погледна с красивите си кафяви очи.
- Да моля, седнете!
- Да не би да нарушавам спокойствието ви? А може би чакате някого?
- Не. Сама съм. Напоследък съм съвсем сама.
Очите и се навлажниха и тя се извини за моментната слабост, която прояви. Беше една непозната, която ангажира вниманието на Радослав. Искаше му се да започне разговор , но тя изведнъж обърна глава и се загледа към прозореца. Той понечи да я заговори, но нещо застана на гърлото му. Все пак намери сили и прекъсна мълчанието.
- Вие навярно не сте от този квартал? Всеки ден идвам в барчето, но не съм ви виждал.
- Да, отскоро съм тук. Откакто съпругът ми почина, реших да се преместя, защото всичко ми напомняше за него. Имахме великолепен брак. Но той се разболя. Кръвното му беше високо. И един ден, си отиде завинаги от мен. Нелепа смърт. Почина в линейката, когато го карахме към болницата. Стана му много лошо. Линейката спря и докторът ме помоли да сляза. Цялата треперих. Молех се силно на Бога да го спаси. И в този момент, нещо се разкъса в мен. Докторът отвори вратата и съобщи, че вече е починал. Идеше ми да викам с пълни гърди. Болка свиваше сърцето ми.
- Не, не е истина. Той е жив, докторе.
- Той вече не е жив. Ще го откараме в болницата.
- Не. Ще си го взема в къщи. Не искам да му правите аутопсия. Картината е ясна., докторе. - Втори инфаркт и край. След първият, започна да пие. Лягаше и ставаше с бутилка в ръце- обърна се тя към Радослав. Очите му бяха вечно замъглени. Изпитваше голяма болка, че не може с нищо да ми помогне. А толкова много ме обичаше. Като си помисля колко голяма беше любовта между нас. Но вече нищо не може да се върне.
- Аз пък- прекъсна я Радослав. Отдавна се разведох с жената. Нямаше хармония между нас. Непрекъснато се карахме, докато един ден ми дотегна и поисках развод. Решихме, че ще се разведем по взаимно съгласие. Ето, че и аз съм съвсем сам. Имам си само една дъщеря. Тя живее отделно от мен. Така, че знам, какво е да си сам.
- На мен ми е много тежко. Съпругът си никога няма да забравя. Но ако срещна по пътя си човек с моите разбирания, да бъде мил и внимателен. Да обича природата, музиката и изобщо да е човек всестранно надарен, ще се замисля. Ще ми бъде приятно да се срещам и разговарям с него, без да го ангажирам с моите проблеми. Просто, всяка среща да бъде празник за нас.
Тук разговорът прекъсна. Тя се извини и стана. Сбогува се и тръгна. Радослав я спря за миг.
- Да се надяваме, че наново ще се срещнем. Аз съм Радослав. Засега - довиждане.
събота, 10 април 2010 г.
ЩО Е ОБИЧ ЧАСТ ОТ КНИГАТА "СРЕЩИ С ДОБРОТО И ЛЮБОВТА"
Една лилава светлинка проблясва сред мъглицата и каца на рамото ми. Проговаря с човешки глас:
- Аз идвам от безкрайното, звездно небе. Изпраща ме голямата, Божествена Светлина да ти кажа, че Любовта е искра. Тя е стремеж към възвишеното. Обичта е основната и частица.
- Искам да те попитам, моя мила приятелко- прекъсвам я аз. Въпросът е малко материален. Но ние живеем в материята на земята и трябва да сме наясно с нещата. Кое е основното правило на Обичта?
- За да се обичат двама човека, не трябва да са непрекъснато заедно, заhttp://www.blogger.com/img/blank.gifщото става свикване. Свикването се превръща в навик, а навикът вече не е Любов. Раздялата е най- сигурното средство за изпитание на чувствата. Това е свише и то е духовното. - Излиза - продължавам аз - че двама човека колкото повече се обичат, те все повече се раздалечават, за да може наново да се съберат с върховна сила.
- Разбира се. Това е екстазно чувство на щастие. Силата на Любовта е в изпитанието, което е нейната мерна единица. Както обичаме да казваме: "Не говори много за Любовта, по- добре действай!" Тук думите са излишни. Обичай и доказвай! Така ли е?
- Вие, човешките форми, в Любовта задоволявате животинския си нагон. Трябва да се сливате всецяло с обичания човек!
- Това според мен е щастие - прекъсвам я аз.
- Да, истинската Любов те кара да се чувстваш пълноценен човек, който винаги има криле и умее да лети трансцедентално, т. е.чрез мисълта.
- Аз идвам от безкрайното, звездно небе. Изпраща ме голямата, Божествена Светлина да ти кажа, че Любовта е искра. Тя е стремеж към възвишеното. Обичта е основната и частица.
- Искам да те попитам, моя мила приятелко- прекъсвам я аз. Въпросът е малко материален. Но ние живеем в материята на земята и трябва да сме наясно с нещата. Кое е основното правило на Обичта?
- За да се обичат двама човека, не трябва да са непрекъснато заедно, заhttp://www.blogger.com/img/blank.gifщото става свикване. Свикването се превръща в навик, а навикът вече не е Любов. Раздялата е най- сигурното средство за изпитание на чувствата. Това е свише и то е духовното. - Излиза - продължавам аз - че двама човека колкото повече се обичат, те все повече се раздалечават, за да може наново да се съберат с върховна сила.
- Разбира се. Това е екстазно чувство на щастие. Силата на Любовта е в изпитанието, което е нейната мерна единица. Както обичаме да казваме: "Не говори много за Любовта, по- добре действай!" Тук думите са излишни. Обичай и доказвай! Така ли е?
- Вие, човешките форми, в Любовта задоволявате животинския си нагон. Трябва да се сливате всецяло с обичания човек!
- Това според мен е щастие - прекъсвам я аз.
- Да, истинската Любов те кара да се чувстваш пълноценен човек, който винаги има криле и умее да лети трансцедентално, т. е.чрез мисълта.
вторник, 23 март 2010 г.
НЕОЧАКВАН ОБРАТ
- Така ли? Ами аз къде да отида?
- Където си искаш. Само изчезвай от тук!
- Нима аз не струвам нищо за теб?
- Не разбра ли? Айде, чао?
- Много бързо забрави любовта?
- А бе, нали ти казах? Хайде, чао!
Бистра стоеше на стълбището и думите отекваха в съзнанието ù. "Наистина, какво бе сторила, че така арогантно се държеше Павел с нея! Винаги беше мила и внимателна с него. А сега!"
Тяхната история беше толкова дълга, че можеше да се напише цял роман. Всичко свърши между тях. А бяха така влюбени и се обичаха. Докато изведнъж нещо се скъса между тях. Тя все още не можеше да проумее откъде идваше всичко. В нея нямаше причина. Беше изрядна в отношенията си с него. Обичаше го до безкрайност. И в един момент, край. Дали не е заради Деница! Та тя беше първата ù приятелка. Кой знае! Сигурно беше казала за онзи, който ù се сваляше. Тя няма вина за това. Тогава го отряза и не желаеше повече да ù досажда. Но винаги, когато го срещнеше, я жегваше под лъжичката. Може би и тя изпитваше нещо към него! Всичко сподели с Деница, а тя беше приятелка на брата на Павел. Всичко бе някаква загадка за нея. Дали Павел не знаеше, или се досещаше. Не можеше да разбере дали още го обича! Противоречиви чувства витаеха в гърдите ù. Беше между два бряга и не можеше да вземе решение на кой бряг да стъпи. Обичаше Павел, но напоследък нещо куцаше между тях. Тогава се появи той - другият. Беше красавец, с атлетическо тяло, което Павел не притежаваше. Нещо подсказваше в сърцето ù, че го харесва. Но не можеше да си признае. Поразяваше я бистрият му и устремен поглед. Неговата наивност и правота. Няколко пъти излезе с него на кафе. Говориха дълго и тогава тя разбра, че ù харесва. Не, не трябваше да се случва това. Тя обичаше Павел и той нея. Но какво се разклати между тях? Може би всичко не е било достатъчно силно. Когато срещна другия, разбра, че не го обича достатъчно. Боже, не желаеше това. Не желаеше да причини болка на Павел. Беше ù тежко на душата. Но не можеше да живее повече така. Раздвоена и със съмнения. Дали пък не обича и двамата? Трябваше да вземе решение. И ето, тази вечер се случи това, което не желаеше. Павел я изпъди. Сега тя чувстваше една празнота в душата си, която идваше от раздялата. В този момент разбра, че го обича повече от всичко. А той - другият, беше една илюзия. Много имаше като него. Срещаше ги на всяка крачка. Но истинските бяха рядкост. Павел наистина я обичаше и никога не беше говорил за други жени. Той държеше на нея и я смяташе за една достойна жена. Сълзи се стекоха по лицето ù. Вече го загуби. Нямаше да срещне такъв мъж, който я обичаше така всеотдайно. А сега, какво трябваше да направи! Искаше да го върне отново при себе си. Искаше да узнае истината. Защо постъпи с нея така!
Една мисъл пролази в съзнаието ù. Ще отиде при Бистра и ще разбере дали тя беше казала.
На другия ден ù се обади по телефона.
- Ало, Бистре, имаш ли време да се видим? Искам да разговарям с теб. Може ли в кафенето?
- За какво, миличка? На работа съм до 6. Тогава може ли?
- Разбира се. До довечера.
Вечерта дойде бързо. Двете приятелки се срещнаха в уречения час. Бистра, както винаги, беше първа. Седна и поръча две кафета. Докато сервитьорката дойде и Деница се появи.
- Здравей, Бистре? Как си?
- Добре, а ти?
- Както винаги.
- Казвай, сега! Слушам те.
Бистра понечи да подхване, но една сълза се стече по бузата ù.
- Ние, ние...
- Защо така?
- Ние скъсахме с Павел. По-точно той ме изгони.
- Как така? Та вие толкова много се обичате!
- И аз не знам. Не мога да разбера. Стана изведнъж.
- Досещам се. Моят Мишо ви видял да разговаряте в кафето с онзи мъж, за който ти сподели с мен. Сигурно той му е казал.
- Сега разбирам. А аз си мислих. Павел да беше дошъл при мен и да ме попита. А не изведнъж. Той си е такъв. Малко прибързан. Понякога не мисли трезво. От време на време хвърчи нанякъде. Бързо пали, а не мисли, дали всичко, което казва, е истина.
- Не го познавам отблизо. Ти знаеш, аз си имам приятел и се разбираме достатъчно. Затова не се заглеждам настрани. Защото в един момент мога да го изгубя.
- Тук си права. Искаш ли да ми помогнеш? Моля те! Кажи на Мишо да помоли Пламен да се срещнем, защото желая един последен разговор с него.
- Става! Стига да пожелае.
- Кажи му, че го моля от цялото си сърце.
- Добре, миличка. Може би ще се съгласи.
Двете си тръгнаха и Бистра започна да чака. Минаха няколко дни, но никой не ù се обади. И в един момент.
- Ало - беше Павел на телефона.
- Искала си да разговаряш с мен?
- Да, миличък. Аз те обичам и не искам да те губя.
- Зная това. Сигурен съм, че ме обичаш. Това беше един голям тест на изпитание. Трябваше да съм сигурен в теб. Нали си моята избраница. Довечера ще се видим. Ела у нас!
- Където си искаш. Само изчезвай от тук!
- Нима аз не струвам нищо за теб?
- Не разбра ли? Айде, чао?
- Много бързо забрави любовта?
- А бе, нали ти казах? Хайде, чао!
Бистра стоеше на стълбището и думите отекваха в съзнанието ù. "Наистина, какво бе сторила, че така арогантно се държеше Павел с нея! Винаги беше мила и внимателна с него. А сега!"
Тяхната история беше толкова дълга, че можеше да се напише цял роман. Всичко свърши между тях. А бяха така влюбени и се обичаха. Докато изведнъж нещо се скъса между тях. Тя все още не можеше да проумее откъде идваше всичко. В нея нямаше причина. Беше изрядна в отношенията си с него. Обичаше го до безкрайност. И в един момент, край. Дали не е заради Деница! Та тя беше първата ù приятелка. Кой знае! Сигурно беше казала за онзи, който ù се сваляше. Тя няма вина за това. Тогава го отряза и не желаеше повече да ù досажда. Но винаги, когато го срещнеше, я жегваше под лъжичката. Може би и тя изпитваше нещо към него! Всичко сподели с Деница, а тя беше приятелка на брата на Павел. Всичко бе някаква загадка за нея. Дали Павел не знаеше, или се досещаше. Не можеше да разбере дали още го обича! Противоречиви чувства витаеха в гърдите ù. Беше между два бряга и не можеше да вземе решение на кой бряг да стъпи. Обичаше Павел, но напоследък нещо куцаше между тях. Тогава се появи той - другият. Беше красавец, с атлетическо тяло, което Павел не притежаваше. Нещо подсказваше в сърцето ù, че го харесва. Но не можеше да си признае. Поразяваше я бистрият му и устремен поглед. Неговата наивност и правота. Няколко пъти излезе с него на кафе. Говориха дълго и тогава тя разбра, че ù харесва. Не, не трябваше да се случва това. Тя обичаше Павел и той нея. Но какво се разклати между тях? Може би всичко не е било достатъчно силно. Когато срещна другия, разбра, че не го обича достатъчно. Боже, не желаеше това. Не желаеше да причини болка на Павел. Беше ù тежко на душата. Но не можеше да живее повече така. Раздвоена и със съмнения. Дали пък не обича и двамата? Трябваше да вземе решение. И ето, тази вечер се случи това, което не желаеше. Павел я изпъди. Сега тя чувстваше една празнота в душата си, която идваше от раздялата. В този момент разбра, че го обича повече от всичко. А той - другият, беше една илюзия. Много имаше като него. Срещаше ги на всяка крачка. Но истинските бяха рядкост. Павел наистина я обичаше и никога не беше говорил за други жени. Той държеше на нея и я смяташе за една достойна жена. Сълзи се стекоха по лицето ù. Вече го загуби. Нямаше да срещне такъв мъж, който я обичаше така всеотдайно. А сега, какво трябваше да направи! Искаше да го върне отново при себе си. Искаше да узнае истината. Защо постъпи с нея така!
Една мисъл пролази в съзнаието ù. Ще отиде при Бистра и ще разбере дали тя беше казала.
На другия ден ù се обади по телефона.
- Ало, Бистре, имаш ли време да се видим? Искам да разговарям с теб. Може ли в кафенето?
- За какво, миличка? На работа съм до 6. Тогава може ли?
- Разбира се. До довечера.
Вечерта дойде бързо. Двете приятелки се срещнаха в уречения час. Бистра, както винаги, беше първа. Седна и поръча две кафета. Докато сервитьорката дойде и Деница се появи.
- Здравей, Бистре? Как си?
- Добре, а ти?
- Както винаги.
- Казвай, сега! Слушам те.
Бистра понечи да подхване, но една сълза се стече по бузата ù.
- Ние, ние...
- Защо така?
- Ние скъсахме с Павел. По-точно той ме изгони.
- Как така? Та вие толкова много се обичате!
- И аз не знам. Не мога да разбера. Стана изведнъж.
- Досещам се. Моят Мишо ви видял да разговаряте в кафето с онзи мъж, за който ти сподели с мен. Сигурно той му е казал.
- Сега разбирам. А аз си мислих. Павел да беше дошъл при мен и да ме попита. А не изведнъж. Той си е такъв. Малко прибързан. Понякога не мисли трезво. От време на време хвърчи нанякъде. Бързо пали, а не мисли, дали всичко, което казва, е истина.
- Не го познавам отблизо. Ти знаеш, аз си имам приятел и се разбираме достатъчно. Затова не се заглеждам настрани. Защото в един момент мога да го изгубя.
- Тук си права. Искаш ли да ми помогнеш? Моля те! Кажи на Мишо да помоли Пламен да се срещнем, защото желая един последен разговор с него.
- Става! Стига да пожелае.
- Кажи му, че го моля от цялото си сърце.
- Добре, миличка. Може би ще се съгласи.
Двете си тръгнаха и Бистра започна да чака. Минаха няколко дни, но никой не ù се обади. И в един момент.
- Ало - беше Павел на телефона.
- Искала си да разговаряш с мен?
- Да, миличък. Аз те обичам и не искам да те губя.
- Зная това. Сигурен съм, че ме обичаш. Това беше един голям тест на изпитание. Трябваше да съм сигурен в теб. Нали си моята избраница. Довечера ще се видим. Ела у нас!
вторник, 9 март 2010 г.
СРЕЩА
Бяхме седнали на чашка кафе с Гошо. Споделих някой неща и той реши
да сподели с мен.
Още мисля за нея. Какво направи? Едно нещо и край. Приятелят ми
Димо хубаво ми казваше: "Тя не е за теб, Гоше." А аз не му вярвях. Не
се усъмних в нея. Обичах я много. Живеехме двамата. Изгаряхме от
любов. Купувах и скъпи подаръци. Водех я по ресторанти и дискотеки.
Излизахме на излети. Изобщо, коя жена не желаеше мъж като мен! Ех,
колко ме боли! Все още си спомням дните прекарани с нея. Всичко беше
любов и нищо повече. Чаках с нетърпение да се върна от работа. Първа
тя отваряше вратата и се хвърляше на врата ми. Силно я прегръщах. Беше
сложила вечерята на масата, но не сядахме, първо се любихме. То любов
ли беше, чудо ли! Докато всичко рухна. Любовта изчезна. Толкова ли
бързо и омръзнах! Забрави вечерите прекарани заедно, сгушени един в
друг. И се целувахме, без да ни омръзне. Не мога да я забравя.
Годините минаваха, а все още я виждах в прозрачната нощница, под
която живееше жадното и за живот тяло. Сякаш майка не беше я раждала.
В полумрака изглеждаше като водна нимфа, която плуваше в неоновата
светлина на стаята.
- Ти си бил голям писател, бе Гошо! Как описваш само Невена! Нали така
се казваше? Сякаш описваш приказка.
- Не, пиша стихове, но никога не съм и ги показвал. Искаш ли да ти
покажа едно свое стихотворение? Виж, написах го набързо! - и той
подаде джиесема си.
На него беше написано малко стихче, в което се говореше за любов.
- Много я обичах и още я обичам- продължи той. Но малшанс. Приятелят
ми, дето ти казах, излезе прав .Една вечер ни пуснаха по- рано от
работа. Връщам се и вратата отключена. Казвам си: "Невена ме чака."
Майка ми и баща ми отсъстваха от къщи. И какво мислиш? Отварям вратата
и ги виждам дюс голи. Легнали, представи си, на леглото, в което се
любихме и си казвахме, че се обичаме. Дали и на Петьо казваше, че го
обича! А той знаеше всичко за нас и беше мой приятел. Причерня ми пред
очите. Ударих сурата му с юмрук. Грабнах дрехите на Невена и я
изхвърлих през вратата. Само чух: "Къде ще ида? Дай ми дрехите!" - "
Не, няма да ти ги дам! Аз съм ги купил. Те са мои." - викнах аз.
Живееше близо до гарата. Как си е отишла, не знам. От тогаз нямам
вест от нея.
Не съжалявай, Гошо! Виж колко момичета има! Се ще срещнеш някоя. И
внимавай! Постави я в ситуация! Скарай се едно хубаво с нея и чакай!
Ще видиш тогава!
Гошо си тръгна с усмивка. Явно, вече виждаше, че животът е пред
него...
да сподели с мен.
Още мисля за нея. Какво направи? Едно нещо и край. Приятелят ми
Димо хубаво ми казваше: "Тя не е за теб, Гоше." А аз не му вярвях. Не
се усъмних в нея. Обичах я много. Живеехме двамата. Изгаряхме от
любов. Купувах и скъпи подаръци. Водех я по ресторанти и дискотеки.
Излизахме на излети. Изобщо, коя жена не желаеше мъж като мен! Ех,
колко ме боли! Все още си спомням дните прекарани с нея. Всичко беше
любов и нищо повече. Чаках с нетърпение да се върна от работа. Първа
тя отваряше вратата и се хвърляше на врата ми. Силно я прегръщах. Беше
сложила вечерята на масата, но не сядахме, първо се любихме. То любов
ли беше, чудо ли! Докато всичко рухна. Любовта изчезна. Толкова ли
бързо и омръзнах! Забрави вечерите прекарани заедно, сгушени един в
друг. И се целувахме, без да ни омръзне. Не мога да я забравя.
Годините минаваха, а все още я виждах в прозрачната нощница, под
която живееше жадното и за живот тяло. Сякаш майка не беше я раждала.
В полумрака изглеждаше като водна нимфа, която плуваше в неоновата
светлина на стаята.
- Ти си бил голям писател, бе Гошо! Как описваш само Невена! Нали така
се казваше? Сякаш описваш приказка.
- Не, пиша стихове, но никога не съм и ги показвал. Искаш ли да ти
покажа едно свое стихотворение? Виж, написах го набързо! - и той
подаде джиесема си.
На него беше написано малко стихче, в което се говореше за любов.
- Много я обичах и още я обичам- продължи той. Но малшанс. Приятелят
ми, дето ти казах, излезе прав .Една вечер ни пуснаха по- рано от
работа. Връщам се и вратата отключена. Казвам си: "Невена ме чака."
Майка ми и баща ми отсъстваха от къщи. И какво мислиш? Отварям вратата
и ги виждам дюс голи. Легнали, представи си, на леглото, в което се
любихме и си казвахме, че се обичаме. Дали и на Петьо казваше, че го
обича! А той знаеше всичко за нас и беше мой приятел. Причерня ми пред
очите. Ударих сурата му с юмрук. Грабнах дрехите на Невена и я
изхвърлих през вратата. Само чух: "Къде ще ида? Дай ми дрехите!" - "
Не, няма да ти ги дам! Аз съм ги купил. Те са мои." - викнах аз.
Живееше близо до гарата. Как си е отишла, не знам. От тогаз нямам
вест от нея.
Не съжалявай, Гошо! Виж колко момичета има! Се ще срещнеш някоя. И
внимавай! Постави я в ситуация! Скарай се едно хубаво с нея и чакай!
Ще видиш тогава!
Гошо си тръгна с усмивка. Явно, вече виждаше, че животът е пред
него...
четвъртък, 25 февруари 2010 г.
ЖЕЛАНОТО ЧУДО МОНОЛОГ
Вървя забързано нанякъде, но не знам къде отивам! Мисля си: "Що е хуманност?" Но няма кой да ти мисли за нея. Забравихме я сред тълпата и времето. Накрая какво? Все тая сивота. Не изпитваме нежност и състрадание. Все този унес, без да виждаме около себе си. Сякаш всичко е сън. Става ми мъчно за хората, които казват, че Животът бил тежък. Животът е такъв, какъвто си го направим, нали? Ами времето? И то е в унисон с Живота. Тогава? Няма ли да се събудим от този дълбок сън и да прогледнем истината? Пустота, дива пустота е в сърцата ни. Но защо? Нима и в нас не грее слънце, и не ни обгръща с лъчи от Любов? Нима в дома ни не се чува весела, детска гълчава? Нима Природата не ни се отблагодарява с изобилието си от плодове? За какво живеем всъщност? Да се радваме на Живота и красотата на Природата. А какво правим? Вървим намръщени. Изчезна усмивката от устните ни. Очите ни станаха мрачни и непрекъснато насълзени. Защо плаче детето? То плаче за майка си, да дойде при него и да му даде своята обич. А нима ние не плачем за един по-радостен Живот? Той може да бъде такъв, ако мобилизираме своите сили и се борим за своето щастие, и повече радостни минути. Щастието е лично и на никой друг. И така: "Да живеем, пеем и се веселим!" В това е смисъла на Живота. Наистина, забравихме веселието, а и от там е скуката в Живота ни. Обезсмислихме се. Забравихме за идеите, които една след друга трябва да реализираме. Да обръщаме внимание и на най- малките неща! Защото нищо не остава в пространството. Нашите идеи трябва да бъдат облечени във великолепна дреха, т. е. добре обмислени, които да съчетават в себе си най-доброто и да бъдат изработени с много Любов. В това е истината за мен. Всяко нещо трябва да бъде смислено и тогава всичко около нас ще грее и ще виждаме във всеки човек приятел. А той ще отговори на нашето приятелство с Любов. Ето, този Живот ще бъде нашият смисъл. Една нежна дума, една усмивка, една подадена ръка.
Подай ръка, приятелю! Вдигни приведената си глава, за да видиш синьото небе и истинската Любов! Тя е ласката на твоето сърце. Тя е истината и смисъла на твоя Живот.
Подай ръка, приятелю! Вдигни приведената си глава, за да видиш синьото небе и истинската Любов! Тя е ласката на твоето сърце. Тя е истината и смисъла на твоя Живот.
неделя, 21 февруари 2010 г.
ПРОШКАТА
- Така ли се отплащаш за това, което направих за теб? - чу се гласът на Стефан. Двамата живееха четири години заедно, но не бяха сключили брак. Нещата вървяха добре, докато един ден той разбра, че тя вземала от парите му и ги давала на детето, което беше родила. Тогава не познаваше Стефан. А сега, от страх да не го загуби, беше скрила истината. Вихрен, нейният син, даде да приятелката си. Не искаше да го остави в родилния дом за осиновяване. Тогава Вероника току-що беше родила Бистра. Искаше да има още едно дете. И Гергана реши да я помоли да вземе Вихрен. Разговаря с нея дълго и двете решиха, че ще го остави при Вероника.
- Ще ти изпращам пари, с които ще гледаш Вихрен. Каквото е необходимо относно отглеждането му, ще ти помагам.
- Не се тревожи, Гери. И без това щях да си родя още едно дете. Но сега Вихрен ще ми бъде второто.
- Един ден ще ти се отблагодаря, скъпа приятелко. Никога няма да те забравя.
Дните се нижеха един след друг. Вихрен стана на шест години. И тогава Стефан научи истината. Случайно засече Гергана, когато отиваше да го вземе от детската градина. Беше го хванала за ръчичка и двамата вървяха. Детето не знаеше , че беше неговата истинска майка. Тя го вземаше всеки ден от детската градина, а то й се отплащаше с лъчезарната си усмивка.
Днес не й провървя. Стефан я засече в момента, когато го беше прегърнала и нежно го целуваше по румената бузка.
- Кое е това дете, Гери? - попита с изненада той.
Тя не знаеше какво да каже. Цялата се тресеше пред мисълта какво ще му каже. Сълзи напираха в очите й и леко се замъглиха.
- Това... да знаеш. Не, не мога да ти кажа. Нямам сили.
- Какво не можеш да ми кажеш? - запита Стефан.
- Ами аз... Такова. Това....
- Гери, не говори с недомлъвки! Кажи ми истината!
- По-добре да умра, отколкото да ти кажа!
- Не мога да те позная мила. Няма я оная пряма жена, която ми казваше: " Нека никога не се лъжем! Ако има нещо, ела и ми го кажи право в очите."
- Да... Моля те! Разбери ме!
- Хайде, изплюй камъчето! По-добре кажи, отколкото да премълчаваш!
- Това е Вихрен. Вихрене, подай ръчичка на чичкото!
Детето погледна любопитно и подаде малката си ръчичка на Стефан. Той го грабна в обятията си и нежно целуна по бузката. Гергана досега не беше разбрала, че той толкова много обичаше децата. А защо не искаше да му роди?!
- Може би е на твоята приятелка? Защо тя не взема детето от градината, а ти?
- Ох, не мога повече. Това, Стефане, е моят син. Аз го родих преди години и го дадох на Вероника да го гледа.
- А може би един ден детето ще разбере, че тя не е неговата майка и какво ще каже?
- Виж, за това не бях помислила. Но то расте пред моите очи и аз всеки Божи ден знам какво става с него.
- Ето докъде стигат нещата, когато човек не мисли навреме.
- Така стана и преди години. Когато разбрах, че съм бременна, беше вече късно. Трябваше да родя детето. Иван не научи, защото се разделихме и повече нямах вест от него. Той изобщо не знае, че има син. Пък и да знаеше...
- Ей, Гери... Не знам какво да те правя? Така ли се отблагодаряваш за всичко, което направих за теб? Да беше ми казала. Любовта ще изчезне, след като жената, която говореше за истината, самата тя крие такава истина.
- Моля те, Стефане!Човек цял живот греши. Но не исках да те изгубя. Мислех си, че, ако ти кажа истината, ти ще ме разлюбиш и ще ме изоставиш.
- Не е така, мила. Животът сега е друг. Хората се женят и разженват. Такива като теб има много. Но повечето от тях са изоставили децата си и не знаят нищо за тях. А ти все пак си помислила. Може би един ден ще вземем Вихрен и ще си го отгледаме.
Гергана го погледна изненадано. "Това ли е онзи Стефан, който не искаше да има деца! Не, не може да бъде. Та той говори истината."
- Стефане! Знаеш колко ме зарадва. Разкайвам се за това, че не съм ти казах. Прости ми, моля те!
- Прощавам ти, мила Гери! Толкова много те обичам и те приемам такава, каквато си.
- Ще ти изпращам пари, с които ще гледаш Вихрен. Каквото е необходимо относно отглеждането му, ще ти помагам.
- Не се тревожи, Гери. И без това щях да си родя още едно дете. Но сега Вихрен ще ми бъде второто.
- Един ден ще ти се отблагодаря, скъпа приятелко. Никога няма да те забравя.
Дните се нижеха един след друг. Вихрен стана на шест години. И тогава Стефан научи истината. Случайно засече Гергана, когато отиваше да го вземе от детската градина. Беше го хванала за ръчичка и двамата вървяха. Детето не знаеше , че беше неговата истинска майка. Тя го вземаше всеки ден от детската градина, а то й се отплащаше с лъчезарната си усмивка.
Днес не й провървя. Стефан я засече в момента, когато го беше прегърнала и нежно го целуваше по румената бузка.
- Кое е това дете, Гери? - попита с изненада той.
Тя не знаеше какво да каже. Цялата се тресеше пред мисълта какво ще му каже. Сълзи напираха в очите й и леко се замъглиха.
- Това... да знаеш. Не, не мога да ти кажа. Нямам сили.
- Какво не можеш да ми кажеш? - запита Стефан.
- Ами аз... Такова. Това....
- Гери, не говори с недомлъвки! Кажи ми истината!
- По-добре да умра, отколкото да ти кажа!
- Не мога да те позная мила. Няма я оная пряма жена, която ми казваше: " Нека никога не се лъжем! Ако има нещо, ела и ми го кажи право в очите."
- Да... Моля те! Разбери ме!
- Хайде, изплюй камъчето! По-добре кажи, отколкото да премълчаваш!
- Това е Вихрен. Вихрене, подай ръчичка на чичкото!
Детето погледна любопитно и подаде малката си ръчичка на Стефан. Той го грабна в обятията си и нежно целуна по бузката. Гергана досега не беше разбрала, че той толкова много обичаше децата. А защо не искаше да му роди?!
- Може би е на твоята приятелка? Защо тя не взема детето от градината, а ти?
- Ох, не мога повече. Това, Стефане, е моят син. Аз го родих преди години и го дадох на Вероника да го гледа.
- А може би един ден детето ще разбере, че тя не е неговата майка и какво ще каже?
- Виж, за това не бях помислила. Но то расте пред моите очи и аз всеки Божи ден знам какво става с него.
- Ето докъде стигат нещата, когато човек не мисли навреме.
- Така стана и преди години. Когато разбрах, че съм бременна, беше вече късно. Трябваше да родя детето. Иван не научи, защото се разделихме и повече нямах вест от него. Той изобщо не знае, че има син. Пък и да знаеше...
- Ей, Гери... Не знам какво да те правя? Така ли се отблагодаряваш за всичко, което направих за теб? Да беше ми казала. Любовта ще изчезне, след като жената, която говореше за истината, самата тя крие такава истина.
- Моля те, Стефане!Човек цял живот греши. Но не исках да те изгубя. Мислех си, че, ако ти кажа истината, ти ще ме разлюбиш и ще ме изоставиш.
- Не е така, мила. Животът сега е друг. Хората се женят и разженват. Такива като теб има много. Но повечето от тях са изоставили децата си и не знаят нищо за тях. А ти все пак си помислила. Може би един ден ще вземем Вихрен и ще си го отгледаме.
Гергана го погледна изненадано. "Това ли е онзи Стефан, който не искаше да има деца! Не, не може да бъде. Та той говори истината."
- Стефане! Знаеш колко ме зарадва. Разкайвам се за това, че не съм ти казах. Прости ми, моля те!
- Прощавам ти, мила Гери! Толкова много те обичам и те приемам такава, каквато си.
понеделник, 15 февруари 2010 г.
ДАНО ПЪК ХОРАТА КАЗВАТ ИСТИНАТА
Волен стоеше сам в стаята и в ума му нахлуваха мисли, които напоследък толкова много го подтискаха. Прав е Дон Кихот като казва: "От свободата по-хубаво нещо няма, Санчо." Беше толкова натоварен с личните си проблеми, че можеше да се каже, че всеки момент ще избухне като атомната бомба над Хирошима. Искаше му се да се скрие, ако ще да потъне в земята, но да излезе на свобода. Съпругата му Яна се разболя. Вече не ходеше на работа. Започна да слабее. И докторите не можеха да определят диагнозата. Отпаднаха жизнените ù сили. А и синът му Светлозар се събра с лоши приятели. Имаше си семейство - жена и дете. Забърка се в далавера с фалшифициране на пари. Единия път се отърва от затвора, но втори път нямаше да се отърве. Наново го хванаха и сега лежеше в карцера до гледане на делото. Волен не можеше да намери покой. Всичко го болеше, най-вече душата.
Дните се нижеха един след друг и нещата вървяха от зле по-зле. Яна лежеше на легло и никой не беше в състояние да му помогне. Имаше моменти, когато чувстваше, че не е на земята. Беше в някакво безвъздушно пространство, в което съществуваше, но животът сякаш беше го напуснал. "Май загубих вярата си в него? - мислеше си той. - Какво ми е нужно? Едно малко парченце от нейно величество Любовта? Като че ли и тя изчезна! Без нея аз се превърнах в едно сиво човече, което се движи, а очите гледат безжизнено. Колко малко ми е нужно! Пламъкът, пламъкът, който да възпламени сърцето ми. Но къде е този пламък! Искам да се доближа до него и да стопли сърцето ми. Всичко ми дотегна. Пълна пустош е в сърцето ми. Къде е онази жизнена сила, която ме караше да летя? Защо не се върне тя - младостта? Пък ела да ме видиш! И тогава никой не може да ме спре. Сега се превънах в един старец, след като излязох в пенсия. А съм само на петдесет. Вече не съм същият. Тогава летях. Нямаше спиране. Всички гаджета бяха мои. Остаряваме бавно с теб, Яна. Както се казва в песента на Богдана Карадочева "Остаряваме бавно." На какво заприличахме? Тогава ти беше буйна, красива. Обичаше живота. И черпеше от него с пълни шепи. Няма го това време. Казват, времената се сменят. Годините отлитат и ние вървим напред към вечността."
Няколко дни по-късно, Яна се залежа и вече не можеше да става. Волен беше като орел над нея. И той самият не вярваше, че ще дойде това време. Една сутрин тя го събуди с тежкото си дишане. Хрипове излизаха от гърдите и изведнъж пригихна. Той сложи пръстите си върху вените на дясната ù ръка. Нямаше пулс. Не можеше да повярва. Взе малкото огледалце от шкафчето, в което Яна напоследък обичаше да се гледа и да реше кестенявата си коса. Допря го до устните ù. Нямаше дихание. Идеше му да викне с пълно гърло, но сълзите го давеха. "Да, това е краят" - мислеше си той. Вече на никой не можеше да се опре. Дори и на сина си...
Организира погребението ù чрез траурна агенция. Покани само най- близките си приятели и роднини. Дори и сълза не можеше да пророни. Не вярваше, че е истина. Че Яна вече я няма. Но такъв беше животът. Едни се раждат, други напускат този свят.
Скоро щеше да им се роди второ внуче. Докторите казваха, че ще е момиченце. Яна ще го кръстят. Нищо, че не трябва да се кръсти на починал човек. Хората казваха, че смърт нямало. Душата си отивала, за да си почине и наново се връщала да работи. Може би, с раждането на внучето, Яна щеше да са върне наново! Дано пък хората казват истината!...
Дните се нижеха един след друг и нещата вървяха от зле по-зле. Яна лежеше на легло и никой не беше в състояние да му помогне. Имаше моменти, когато чувстваше, че не е на земята. Беше в някакво безвъздушно пространство, в което съществуваше, но животът сякаш беше го напуснал. "Май загубих вярата си в него? - мислеше си той. - Какво ми е нужно? Едно малко парченце от нейно величество Любовта? Като че ли и тя изчезна! Без нея аз се превърнах в едно сиво човече, което се движи, а очите гледат безжизнено. Колко малко ми е нужно! Пламъкът, пламъкът, който да възпламени сърцето ми. Но къде е този пламък! Искам да се доближа до него и да стопли сърцето ми. Всичко ми дотегна. Пълна пустош е в сърцето ми. Къде е онази жизнена сила, която ме караше да летя? Защо не се върне тя - младостта? Пък ела да ме видиш! И тогава никой не може да ме спре. Сега се превънах в един старец, след като излязох в пенсия. А съм само на петдесет. Вече не съм същият. Тогава летях. Нямаше спиране. Всички гаджета бяха мои. Остаряваме бавно с теб, Яна. Както се казва в песента на Богдана Карадочева "Остаряваме бавно." На какво заприличахме? Тогава ти беше буйна, красива. Обичаше живота. И черпеше от него с пълни шепи. Няма го това време. Казват, времената се сменят. Годините отлитат и ние вървим напред към вечността."
Няколко дни по-късно, Яна се залежа и вече не можеше да става. Волен беше като орел над нея. И той самият не вярваше, че ще дойде това време. Една сутрин тя го събуди с тежкото си дишане. Хрипове излизаха от гърдите и изведнъж пригихна. Той сложи пръстите си върху вените на дясната ù ръка. Нямаше пулс. Не можеше да повярва. Взе малкото огледалце от шкафчето, в което Яна напоследък обичаше да се гледа и да реше кестенявата си коса. Допря го до устните ù. Нямаше дихание. Идеше му да викне с пълно гърло, но сълзите го давеха. "Да, това е краят" - мислеше си той. Вече на никой не можеше да се опре. Дори и на сина си...
Организира погребението ù чрез траурна агенция. Покани само най- близките си приятели и роднини. Дори и сълза не можеше да пророни. Не вярваше, че е истина. Че Яна вече я няма. Но такъв беше животът. Едни се раждат, други напускат този свят.
Скоро щеше да им се роди второ внуче. Докторите казваха, че ще е момиченце. Яна ще го кръстят. Нищо, че не трябва да се кръсти на починал човек. Хората казваха, че смърт нямало. Душата си отивала, за да си почине и наново се връщала да работи. Може би, с раждането на внучето, Яна щеше да са върне наново! Дано пък хората казват истината!...
неделя, 14 февруари 2010 г.
БЪДЕЩЕТО Е ПРЕД ТЕБ, ПРИЯТЕЛЮ
БЪДЕЩЕТО Е ПРЕД ТЕБ, ПРИЯТЕЛЮ
Да живееш, значи да се бориш
Напоследък Големият-малък човек, се разболя от тежка болест, която наричаха апатия. Тя обхвана цялото му тяло и накрая получи хроничен характер. Позицията на бездушие, която беше заел сред тази динамика от хора и машини, го тласкаха към гибелен край. И без друго вълната така го привлече, че стресовете станаха негово ежедневие. Нервите му, изострени след продължителните сблъсъци между по-малки и по-големи сили, като бръснач режеха сивото, клетъчно вещество.
Сред приятелите си, той минаваше като човекът-компютър. На него възлагаха бъдещото развитие та човечеството. Въпреки, че беше настроен на вълна съвременност. Това го караше да се замисли за уродливите плодове на своя труд.
В този късен следобед, Големият-малък човек, бързаше да се слее с тълпата, за да почувства присъствието и, което напоследък така много му липсваше. Сгушен в яката на коженото си яке зъзнеше пред мисълта, за отсъствието си толкоз години.
Той се движеше, говореше, програмиран от някаква огромна машина. Чудовищните и очи хищно го гледаха и настройваха на желаната от нея вълна.
Ако Големият- малък човек решеше да промени настройката, този огромен хищник излизаше от леговището си и бързо го отстраняваше от своя път. И тогава трябваше да избира: да бъде настроен както машината пожелаеше или да приключи лъжливите сделки,които му предлагаше.
Но тъй като времето беше в унисон с неговите мисли, той се примири. Най-неочаквано някаква външна сила се намеси. Наслоената с години мътилка в съзнанието му, започна да се размива от чистите вълни на идващата истина.
Неочаквано на хоризонта се появи ярка звезда и пулсиращите и лъчи се сляха с ритъма на сърцето му.
Той закрачи бързо сред навалицата. Срещу него вървеше детето, облечено в червен гащеризон. То протегна ръка и се усмихна.
Човекът пътува в бъдещето, чиято светлина озарява мрака. Ние крачим с теб, приятелю, за да се слеем с настоящето, което е наше минало и бъдеще. Ние го градим сами. Нашият код е раждането и влизане в ново раждане.
Да живееш, значи да се бориш
Напоследък Големият-малък човек, се разболя от тежка болест, която наричаха апатия. Тя обхвана цялото му тяло и накрая получи хроничен характер. Позицията на бездушие, която беше заел сред тази динамика от хора и машини, го тласкаха към гибелен край. И без друго вълната така го привлече, че стресовете станаха негово ежедневие. Нервите му, изострени след продължителните сблъсъци между по-малки и по-големи сили, като бръснач режеха сивото, клетъчно вещество.
Сред приятелите си, той минаваше като човекът-компютър. На него възлагаха бъдещото развитие та човечеството. Въпреки, че беше настроен на вълна съвременност. Това го караше да се замисли за уродливите плодове на своя труд.
В този късен следобед, Големият-малък човек, бързаше да се слее с тълпата, за да почувства присъствието и, което напоследък така много му липсваше. Сгушен в яката на коженото си яке зъзнеше пред мисълта, за отсъствието си толкоз години.
Той се движеше, говореше, програмиран от някаква огромна машина. Чудовищните и очи хищно го гледаха и настройваха на желаната от нея вълна.
Ако Големият- малък човек решеше да промени настройката, този огромен хищник излизаше от леговището си и бързо го отстраняваше от своя път. И тогава трябваше да избира: да бъде настроен както машината пожелаеше или да приключи лъжливите сделки,които му предлагаше.
Но тъй като времето беше в унисон с неговите мисли, той се примири. Най-неочаквано някаква външна сила се намеси. Наслоената с години мътилка в съзнанието му, започна да се размива от чистите вълни на идващата истина.
Неочаквано на хоризонта се появи ярка звезда и пулсиращите и лъчи се сляха с ритъма на сърцето му.
Той закрачи бързо сред навалицата. Срещу него вървеше детето, облечено в червен гащеризон. То протегна ръка и се усмихна.
Човекът пътува в бъдещето, чиято светлина озарява мрака. Ние крачим с теб, приятелю, за да се слеем с настоящето, което е наше минало и бъдеще. Ние го градим сами. Нашият код е раждането и влизане в ново раждане.
събота, 6 февруари 2010 г.
РАЗДЯЛАТА
Росица стоеше на ръба на пропастта, но нечий глас я спря. „Животът е красив, а ти искаш да скъсаш нишката с него.” В далечината изсвистяха гуми на лека кола и тя се върна в действителността. Всичко беше само един сън Откакто Даниел замина за Щатите, не можеше да си намери покой. Някой вънка викаше нейното име. Не можеше да повярва. Това беше неговият глас. Погледна през прозореца и остана изненадана. Там, долу, стоеше Дааниел. „Той дойде при нея. Дали е истина всичко това?” - мислеше си тя. След като замина за Щатите, не се обади повече. Всичко беше, за да спечели повече пари. Неговият приятел Ячо скоро се върна от там. Двамата бяха тръгнали заедно. Той ù се обади, за да изпрати много поздрави от Даниел. Разговаряха дълго за Америка
- Не е това, което си го представяш, мила. Америка е огромна страна, където има много бедни и много богати. Има цели квартали на бедните и огромни къщи на богатите. Там играе капиталът. Нямаш ли капитал, ти си за никъде. А особено такъв като мен, който напусна страната си и тръгна да гони Михаля. Но среден пръст. Обикалях по огромните булеварди. Те нямат край, братче. Работа не можах да си намеря. Просто, домъчня ми за България и реших да се върна. Ние, българите, като че ли копираме от американците! От техните екшъни, изпълнени с престъпление и много кръв. Какво ли не гледаме по телевизията и се учим! Но не за добро, а обратното. Виж, всеки ден става ново убийство Подземната мафия не стои на едно място, а действа. Затриха семействата ни. Изчезна любовта. Няма кой да седне и да прочете една хубава книга. Замряха хората и ръчениците. Навсякъде се чува само диско. Музиката на живо потъна нейде в земята. А песните, все едни и същи. Няма ги песните от „Златният Орфей”. Все истински и затрогващи, изпълнени с много чувство и романтика Ето, това трябва да върнем. Песните и любовта, която изчезна. И да се хванем за ръчичка, и да работим, а не да мързелуваме и да търсим начини лесно да забогатеем. Както казва народът: „Бързата работа, срам за майстора. Да живей, живей труда, на мама и на татко на гърба.”
Още дълго разговаряха с Ячо и той си тръгна. А сега и Даниел се завърна. Стоеше на пътя и я чакаше да отиде при него. Не беше я забравил. Знаеше си тя.
Росица излезе навън. Даниел я чакаше пред колата Разпери ръце и се хвърли в прегръдките му.
- Качвай се, мило! Ще отидем да се почерпим, па другото да чака. То се е видяло, че от майка България по-красива страна няма, а ние сме хукнали... Трябва да се хващам на работа тук. Защото камъкът си тежи на мястото.
- Не е това, което си го представяш, мила. Америка е огромна страна, където има много бедни и много богати. Има цели квартали на бедните и огромни къщи на богатите. Там играе капиталът. Нямаш ли капитал, ти си за никъде. А особено такъв като мен, който напусна страната си и тръгна да гони Михаля. Но среден пръст. Обикалях по огромните булеварди. Те нямат край, братче. Работа не можах да си намеря. Просто, домъчня ми за България и реших да се върна. Ние, българите, като че ли копираме от американците! От техните екшъни, изпълнени с престъпление и много кръв. Какво ли не гледаме по телевизията и се учим! Но не за добро, а обратното. Виж, всеки ден става ново убийство Подземната мафия не стои на едно място, а действа. Затриха семействата ни. Изчезна любовта. Няма кой да седне и да прочете една хубава книга. Замряха хората и ръчениците. Навсякъде се чува само диско. Музиката на живо потъна нейде в земята. А песните, все едни и същи. Няма ги песните от „Златният Орфей”. Все истински и затрогващи, изпълнени с много чувство и романтика Ето, това трябва да върнем. Песните и любовта, която изчезна. И да се хванем за ръчичка, и да работим, а не да мързелуваме и да търсим начини лесно да забогатеем. Както казва народът: „Бързата работа, срам за майстора. Да живей, живей труда, на мама и на татко на гърба.”
Още дълго разговаряха с Ячо и той си тръгна. А сега и Даниел се завърна. Стоеше на пътя и я чакаше да отиде при него. Не беше я забравил. Знаеше си тя.
Росица излезе навън. Даниел я чакаше пред колата Разпери ръце и се хвърли в прегръдките му.
- Качвай се, мило! Ще отидем да се почерпим, па другото да чака. То се е видяло, че от майка България по-красива страна няма, а ние сме хукнали... Трябва да се хващам на работа тук. Защото камъкът си тежи на мястото.
неделя, 31 януари 2010 г.
БОЛЕСТИТЕ ПОКАЗАТЕЛ ЗА ДУХОВНА ХАРМОНИЯ
В духовен аспект, болести не съществуват. В физически, са от натрупана Карма. Карма- значи деяния. Понякога могат да се явят слествие други фактори- време, пространство, атмосферно влияние, надморска височина, социално- битови фактори и предизвикатилства от страна на другите.
За да се избегнат, необходимо е човек да ги неутрализира със силата на мисълта, чрез доброто и любовта. Те са светлина, която обгръща мрака т. е. злото.
Болестите, от които съвременното човечество страда, са три вида: физически, т. е. такива, които засягат тялото, сърдечни- засягащи чувствата и умствени / психически /.
Каквато и да е физическата болка, тя предизвиква страдание, което се отразява на психиката. Всяко неразположение, скръб и мъка, влияят на целия организъм. Тъй като болестите са видими и невидими, физически и психически, ние трябва да се научим да се справяме с тях. Няма човек на земята, който да не страда от нещо, или от някого. Следователно, те са следстве от нещо. Необходимо е да се лекуват чрез отстраняване на причината, било то битова или обществена. Ако не бъде отстранена, човек цял живот ще боледува, колкото и да се лекува, независимо при лекар или лечител. Ето защо, трябва да се научим да се справяме с несгодите и емоциите- иначе нищо не може да ни излекува. Необходимо е да неутрализираме злото в себе си, по пътя на доброто, етиката и любовта. Както се казва: "Любовта е най- пряката пътека към всяко сърце. Доброто може да разтопи злобата и отчаянието."
Кой в крайна сметка боледува психически? Който непрекъснато недоволства, влиза в противоречие със себе си и околните. Не може да владее чувстгвата и емоците си, не знае какво иска. Такива хора се наричат глезени. Те не желаят никой да им противоречи., а ако се осмели "тежко им." Този човек и конфликтен и всезнаещ.
Следоватлно, болестта е следствие от деянията на човек.
За да се избегнат, необходимо е човек да ги неутрализира със силата на мисълта, чрез доброто и любовта. Те са светлина, която обгръща мрака т. е. злото.
Болестите, от които съвременното човечество страда, са три вида: физически, т. е. такива, които засягат тялото, сърдечни- засягащи чувствата и умствени / психически /.
Каквато и да е физическата болка, тя предизвиква страдание, което се отразява на психиката. Всяко неразположение, скръб и мъка, влияят на целия организъм. Тъй като болестите са видими и невидими, физически и психически, ние трябва да се научим да се справяме с тях. Няма човек на земята, който да не страда от нещо, или от някого. Следователно, те са следстве от нещо. Необходимо е да се лекуват чрез отстраняване на причината, било то битова или обществена. Ако не бъде отстранена, човек цял живот ще боледува, колкото и да се лекува, независимо при лекар или лечител. Ето защо, трябва да се научим да се справяме с несгодите и емоциите- иначе нищо не може да ни излекува. Необходимо е да неутрализираме злото в себе си, по пътя на доброто, етиката и любовта. Както се казва: "Любовта е най- пряката пътека към всяко сърце. Доброто може да разтопи злобата и отчаянието."
Кой в крайна сметка боледува психически? Който непрекъснато недоволства, влиза в противоречие със себе си и околните. Не може да владее чувстгвата и емоците си, не знае какво иска. Такива хора се наричат глезени. Те не желаят никой да им противоречи., а ако се осмели "тежко им." Този човек и конфликтен и всезнаещ.
Следоватлно, болестта е следствие от деянията на човек.
четвъртък, 21 януари 2010 г.
БЛАЖЕНИ СА ВЕРУЮЩИТЕ
Говори, ако си нямаш друга работа. В говорилнята имат нужда от много говорене. Слушателите, все парчета, тъй де, все психопати. Ще те слушат до спукване. Блажени са верующите. По- добре иди в лудницата! Там поне лудите ще те гледат и ще пляскат с ръце. Може би пък да ти провърви. Да срещнеш някой арогантен, който ще ти подаде ръка и ще те наругае. Тъй значи. Ти си най-добре, защото говориш, а не знаеш какво говориш. Само мрънкаш, като онова коте от покрива. То поне си знае песента. Една и съща. Мрън, мрън, мрън, мрън и все така. А ти мрънкаш, но нямаш покритие. Мрънкай си! Няма кой да те слуша. Аз съм на друга вълна. Мисля повече. Винаги съм усмихната, а някой мислят, че съм луда. Какво да правя? Нека си мислят. Аз пак ще се усмихвам. А ти да му мислиш. Вече започна да си говориш сам, щото няма кой да те слуша. Ама аз съм виновна, че все още те слушам. Та ти давам стимул. Ако не спреш, май и аз ще полудея. Ще отидем и двамата в лудницата. Нали ще бъдем будали? Та те са луди за връзване. А лудите са за никъде. А никъде къде е? Ей там, на боклука. Щото боклуците много ги има. Цели купища. Пък да внимаваме, да не влезем в тях, щото ще станем мръсни! Виж, на мръсните е мястото на говеждия пазар. Говедото си е говедо. Никой не може да му каже две. Две, значи едно и още едно. Едното отива при другото. Тогава ще станат две говеда, та ела ги търси! Хукват да пасат трева. Ама и тревата става. Ще им нахрани търбусите, но те пак са си говеда.
А сега да си дойдем на думата. Наоколо е пълно с говеда и боклуци. Говедата хукнали с пълни търбуси и право в реката. Не се удавили, а се окъпали. Че кат лъснала онази ми ти козина. Ама и мравчиците си ги бива. Налитнали на чистото. Хапели, хапели, та кръв потекла. Кръвта привлякла мухите. И какво станало тогава? Едно разплуто туловище. Докато един ден напълно се разплуло и потънало в земята. Просто изчезнало.
А сега да си дойдем на думата. Наоколо е пълно с говеда и боклуци. Говедата хукнали с пълни търбуси и право в реката. Не се удавили, а се окъпали. Че кат лъснала онази ми ти козина. Ама и мравчиците си ги бива. Налитнали на чистото. Хапели, хапели, та кръв потекла. Кръвта привлякла мухите. И какво станало тогава? Едно разплуто туловище. Докато един ден напълно се разплуло и потънало в земята. Просто изчезнало.
неделя, 17 януари 2010 г.
ЧАРЛИ ЧАПЛИ
ЧАРЛИ ЧАПЛИ Е ЕДИН ОТ НАЙ- ГОЛЕМИТЕ КУМИЦИ НА СВОЕТО ВРЕМЕ. НЕГОВО ПОДОБИЕ МОЖЕ БИ НЯМА ДА СЕ РОДИ. ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НИКОГА НЯМА ДА СЕ ЗАБРАВИ, С НЕГОВИТЕ УНИКАЛНИ ОБРАЗИ.
петък, 15 януари 2010 г.
четвъртък, 14 януари 2010 г.
БОЛКАТА КАТО СЪЩНОСТ
http://smeshen.com/video/priroda/krasivi-snimki-peizazi
КРАСОТАТА НА ПРИРОДАТА ДЕЙСТВА УСПОКОЯВАЩО НА БОЛКАТА
БОЛКАТА КАТО СЪЩНОСТ
Има различни видове болки. Всички сме свикнали при появата им да посегнем към таблетката лекарствено средство, без да се замислим: ”Защо сме получили болка и какви последствия има вземането на таблетката?”
При първият симптом за болка, необходимо е да потърсим причината за нея. Много лесно е да се лекува следствието, без да се отстрани причината.
Време е да си помислим за химичните лаборатории на организма - жлезите с вътрешна секреция. В началото те започват да боледуват функционално, т.е. излизат от нормалния си биоритъм.
И ако на време не открием това и започнем по енергиен път да хармонизираме техния ритъм, няма да допуснем да боледуват органите. Степените на болестния процес са:
0 към I – когато е нарушен биоритъма на органа
I –ва - функцията на органа е нарушена
II-ра - поява на възпалителен процес
III-та - истински болестен процес, наличие на допълнителни образования - тумори, кисти, калкулози (камъни) пясък и пр.
Стресът е номер едно за всяко заболяване. От една страна човек боледува, защото се страхува, че ще се разболее. Това е причината за всяка човешка драма. Под заповед на физическото съзнание, ние даваме направление към Интуитивния си Аз, който отреагира, като отправя сигнал към дадения орган, към който е отправено съответното направление на мисълта. Да вземем следния пример: „Една жена заболяла от рак на гърдата. Установило се, че нейната майка починала от същото заболяване. От този момент жената започнала да мисли, че и тя ще се разболее от рак на гърдата и наистина се разболяла. В случая тя си направила самосугестия, т.е. самовнушение. Не фамилната обремененост, а самовтълпението и свършило своята работа. И всичко допира до „Синдрома на Страха”. Масово човечеството боледува от този синдром. За него не са необходими симптоми, а мисли и то с последствия. Втълпиш си и готово.
Стресът от своя страна атакува щитовидната жлеза, която регулира захарта в кръвта, а също така калциево-фосфорната обмяна. От тук са изшипяванията и коксартрозите. Калцият намалява в кръвта и се натрупва под формата на депа и обратното изразходване на костите. Защото под въздействие на имунната защита, се активират обменните процеси, за да може организма да навакса нужното. В тази ситуация, е необходимо да вземем храни съдържащи повече калций и фосфор - като мляко, сирене, риба, корени от коприва, маруля, листа от орех.
Щитовидната жлеза приема чувствата, преработва ги и ги превръща в енергия, а от там ги предава на другите жлези и органи.
В човешкият организъм стават енергийни процеси. Съществуват канали, по които тече енергия. Всеки канал отговаря на даден орган. Клетките на органите се захранват с енергията от обменните процеси в организма. Тази енергия се нарича жизнена и се настанява в мрежестия апарат. Ако сме изразходвани от ежедневните грижи, притеснения и пр., които са стресови моменти, енергията в каналите започва да се изразходва, т.е. става самоизяждане на клетките и остава само мрежестия апарат. Но тъй като вече в него не тече жизнена енергия, той склерозира и се наблюдават множество провлекла, подобни рак, с множество крачета. Това всъщност е раковата клетка. Затова традиционната медицина смята, че човек е предразположен към рак, но не знае, че енергийното изразходване на клетките, е причина за него. Ако умеем да се съхраним, като преодоляваме емоциите, няма да се изразходваме и още млади да се чувстваме отпаднали.
По някого се случва човек да се оплаква от много болки, а в действителност да няма никакъв болестен процес. Започва да взема купища лекарства и пак без резултат. Отива в лекарския кабинет, започват изследвания, а няма болестен процес, защото няма промяна в изследванията. Той просто не е болен. Както казахме, че около нас е енерго-информационно поле, а то е полето на сетивност и някой от нас е развил по-силна сетивност. Чрез това поле приема чужда информация и болката на друг човек.
Embarassed rendeer I love you
КРАСОТАТА НА ПРИРОДАТА ДЕЙСТВА УСПОКОЯВАЩО НА БОЛКАТА
БОЛКАТА КАТО СЪЩНОСТ
Има различни видове болки. Всички сме свикнали при появата им да посегнем към таблетката лекарствено средство, без да се замислим: ”Защо сме получили болка и какви последствия има вземането на таблетката?”
При първият симптом за болка, необходимо е да потърсим причината за нея. Много лесно е да се лекува следствието, без да се отстрани причината.
Време е да си помислим за химичните лаборатории на организма - жлезите с вътрешна секреция. В началото те започват да боледуват функционално, т.е. излизат от нормалния си биоритъм.
И ако на време не открием това и започнем по енергиен път да хармонизираме техния ритъм, няма да допуснем да боледуват органите. Степените на болестния процес са:
0 към I – когато е нарушен биоритъма на органа
I –ва - функцията на органа е нарушена
II-ра - поява на възпалителен процес
III-та - истински болестен процес, наличие на допълнителни образования - тумори, кисти, калкулози (камъни) пясък и пр.
Стресът е номер едно за всяко заболяване. От една страна човек боледува, защото се страхува, че ще се разболее. Това е причината за всяка човешка драма. Под заповед на физическото съзнание, ние даваме направление към Интуитивния си Аз, който отреагира, като отправя сигнал към дадения орган, към който е отправено съответното направление на мисълта. Да вземем следния пример: „Една жена заболяла от рак на гърдата. Установило се, че нейната майка починала от същото заболяване. От този момент жената започнала да мисли, че и тя ще се разболее от рак на гърдата и наистина се разболяла. В случая тя си направила самосугестия, т.е. самовнушение. Не фамилната обремененост, а самовтълпението и свършило своята работа. И всичко допира до „Синдрома на Страха”. Масово човечеството боледува от този синдром. За него не са необходими симптоми, а мисли и то с последствия. Втълпиш си и готово.
Стресът от своя страна атакува щитовидната жлеза, която регулира захарта в кръвта, а също така калциево-фосфорната обмяна. От тук са изшипяванията и коксартрозите. Калцият намалява в кръвта и се натрупва под формата на депа и обратното изразходване на костите. Защото под въздействие на имунната защита, се активират обменните процеси, за да може организма да навакса нужното. В тази ситуация, е необходимо да вземем храни съдържащи повече калций и фосфор - като мляко, сирене, риба, корени от коприва, маруля, листа от орех.
Щитовидната жлеза приема чувствата, преработва ги и ги превръща в енергия, а от там ги предава на другите жлези и органи.
В човешкият организъм стават енергийни процеси. Съществуват канали, по които тече енергия. Всеки канал отговаря на даден орган. Клетките на органите се захранват с енергията от обменните процеси в организма. Тази енергия се нарича жизнена и се настанява в мрежестия апарат. Ако сме изразходвани от ежедневните грижи, притеснения и пр., които са стресови моменти, енергията в каналите започва да се изразходва, т.е. става самоизяждане на клетките и остава само мрежестия апарат. Но тъй като вече в него не тече жизнена енергия, той склерозира и се наблюдават множество провлекла, подобни рак, с множество крачета. Това всъщност е раковата клетка. Затова традиционната медицина смята, че човек е предразположен към рак, но не знае, че енергийното изразходване на клетките, е причина за него. Ако умеем да се съхраним, като преодоляваме емоциите, няма да се изразходваме и още млади да се чувстваме отпаднали.
По някого се случва човек да се оплаква от много болки, а в действителност да няма никакъв болестен процес. Започва да взема купища лекарства и пак без резултат. Отива в лекарския кабинет, започват изследвания, а няма болестен процес, защото няма промяна в изследванията. Той просто не е болен. Както казахме, че около нас е енерго-информационно поле, а то е полето на сетивност и някой от нас е развил по-силна сетивност. Чрез това поле приема чужда информация и болката на друг човек.
Embarassed rendeer I love you
понеделник, 11 януари 2010 г.
СТРЕСЪТ ВЛИЯЕ ВЪРХУ ВИЗИЯТА
Стресът влияе неблагоприятно и предизвиква главоболие, спазми в корема, гадене и цялостно въздействие върху визията. Продължителното напрежение свързано с постоянни тревоги, води до повишаване нивото на хормота кортизол / хормон на стреса /. Предизвиква забавяне на кръвообръщението. Влошава състоянието на кожата и косата. Освен това стресът може да създаде вредни навици, които да направят живота по- труден.
Според специалистите, след като се определят засегнатите зони, проблемите могат да бъдат решени.
Време е да се научим да отстараняваме стреса от себе си. А той идва от това, че не можем да се приборим с емоциите си. Ако съумеем да се приборим, стресът ще изчезне от нас
Според специалистите, след като се определят засегнатите зони, проблемите могат да бъдат решени.
Време е да се научим да отстараняваме стреса от себе си. А той идва от това, че не можем да се приборим с емоциите си. Ако съумеем да се приборим, стресът ще изчезне от нас
неделя, 10 януари 2010 г.
РУСКИ ЦИГАНСКИ РОМАНСИ
ЦИГАНСКИТЕ РУСКИ РОМАНСИ СЪЗДАВАТ НАСТРОЕНИЕ. ТЕХНИЯТ РИТЪМ ТЕ КАРА ДА ЛИТНЕШ НЯКЪДЕ ТАМ- ГОРЕ, ДА ПЕЕШ И ИГРАЕШ.
ТЯ НЯМА ИЗМЕРЕНИЕ И НИКОГА НЕ Я КУПУВАЙТЕ
ТЯ НЯМА ИЗМЕРЕНИЕ И НИКОГА НЕ Я КУПУВАЙТЕ!
Кой е отговорен за теб, за мен, за хилядите като нас? Това е нашият Аз, колкото силен и колкото слаб да е той. „Обичам те"- казва. Уважавам твоите принципи, а зад гърба ти не е същия. Говори ласкави думи, убеждава вярващите наивници, а когато си тръгне, сякаш не е бил той. Един ден те среща на улицата, отминавайки с онова безразличие на весел човек и с някакъв невероятен жест отсича: „Гледай си работата! Не те познавам!" Но кой е той? Коя си ти? Това е твоето безразличие към съдбата на ближния. Размисли ли се: „Дали го обичаш? Дали зачете неговото истинско Аз?" Нали и той е човек, но с главно Ч? Ето го. Той върви пред теб. Изведнъж се спъва и пада на земята. Потича кръв от челото му. Но ти го отмина, без да му подадеш приятелска ръка. Какво направи за него? Какво направи от беззащитното животно, което беше пронизано от куршума на ловеца в гърдите? Ти го взе със себе си, за да си направиш кожух от ценната му кожа.
Божичко, ела и дай разум на Аза, който се крие в този човек! Моля Те, Господи! Прости му, защото не знае какво прави!
Покой, пълен покой е в душите ни. Безразличие и отвръщение към всичко ценно в живота. Дори и не съществува този красив букет от цветя, който ти подаряват. За теб е важна цената на букета като парична стойност и питаш: "Колко струва?" А не питаш с колко любов ти беше подарен. Нима обичта може да се купи с пари? Нима любовта може да се купи с пари? Ти дори не усещаш как приятно ухаят неговите багри. Лек прашец полепва по ноздрите ти, но не го усещаш. И все това безразличие. Дори градината от рози до теб ухае и ти не усещаш това ухание. Луташ си и все търсиш нещо, което никога няма да намериш.
Къде е тя - Любовта? Дали наистина съществува? С какво може да се измери? Явно само с левове и валута - така смяташ ти. Тя е някаква мистична принцеса от приказките, която може би някога няма да се измерва с пари!
Това е твоята истинска Любов. Това е Любовта към цялата Вселена. Любовта към всички хора по света.
Тя няма измерение и никога не я купувайте!
Кой е отговорен за теб, за мен, за хилядите като нас? Това е нашият Аз, колкото силен и колкото слаб да е той. „Обичам те"- казва. Уважавам твоите принципи, а зад гърба ти не е същия. Говори ласкави думи, убеждава вярващите наивници, а когато си тръгне, сякаш не е бил той. Един ден те среща на улицата, отминавайки с онова безразличие на весел човек и с някакъв невероятен жест отсича: „Гледай си работата! Не те познавам!" Но кой е той? Коя си ти? Това е твоето безразличие към съдбата на ближния. Размисли ли се: „Дали го обичаш? Дали зачете неговото истинско Аз?" Нали и той е човек, но с главно Ч? Ето го. Той върви пред теб. Изведнъж се спъва и пада на земята. Потича кръв от челото му. Но ти го отмина, без да му подадеш приятелска ръка. Какво направи за него? Какво направи от беззащитното животно, което беше пронизано от куршума на ловеца в гърдите? Ти го взе със себе си, за да си направиш кожух от ценната му кожа.
Божичко, ела и дай разум на Аза, който се крие в този човек! Моля Те, Господи! Прости му, защото не знае какво прави!
Покой, пълен покой е в душите ни. Безразличие и отвръщение към всичко ценно в живота. Дори и не съществува този красив букет от цветя, който ти подаряват. За теб е важна цената на букета като парична стойност и питаш: "Колко струва?" А не питаш с колко любов ти беше подарен. Нима обичта може да се купи с пари? Нима любовта може да се купи с пари? Ти дори не усещаш как приятно ухаят неговите багри. Лек прашец полепва по ноздрите ти, но не го усещаш. И все това безразличие. Дори градината от рози до теб ухае и ти не усещаш това ухание. Луташ си и все търсиш нещо, което никога няма да намериш.
Къде е тя - Любовта? Дали наистина съществува? С какво може да се измери? Явно само с левове и валута - така смяташ ти. Тя е някаква мистична принцеса от приказките, която може би някога няма да се измерва с пари!
Това е твоята истинска Любов. Това е Любовта към цялата Вселена. Любовта към всички хора по света.
Тя няма измерение и никога не я купувайте!
Абонамент за:
Публикации (Atom)