ДАНО ДАЙДАТ ПО- ДОБРИ ВРЕМЕНА! -Eей…. Къде така бързаш? - О, Пламка, не те познах. Май вече започнахме да се забравяме? - Прав си. Ний вече забравяме себе си, па да не говорим за старите си приятели. - Така е. Помниш ли Лилито?. Вървя си аз, онзи ден и някоя мацка вика след мен.Обръщам се, а тя. - Не ме ли позна, Пламка? Аз съм Лилито. Как да те позная. Станала си толкова елегантна, та човек не може да те познае -Толкова ли съм се променила? - Толкова ли съм се променила? Казваш го сякаш искаш да ми се присмееш. - Не се обиждай бе, Пламка. Аз само така. - Е, та мен ли така? А бяхме гаджета. Казваше, че много ме обичаш, пък изчезна някъде. - Е, не се сърди! Бях малко по чужбината, па сега си купих и кола и апартамент. -Значи, по чужбината? Вече си богата и не познаваш дори мен, Пламката ? - Знаеш ли, имам си ново гадже. Запознахме се в Канада. Французин е и е доста богат.Много ми помогна.Дойде да види България, пък след това отиваме във Франция. Там ще е сватбата. - Добре си се наредила. А сега, се едно, че не ме познаваш. - Недей така бе, Павка. Не виждаш ли, че времената станаха едни, такива? - Какви едни такива? Хората се промениха. Някой да направи зло на някого, да го обиди. Дори и нащи близки.Забравихме ги. -Тъй, тъй.Прав си. Аз отдаван не бях си идвала в България.Та за какво да идвам.Дали работа и пари има? За.това ли учих толкова. Дори Оксфорт завърших и ако бях останала тук, най- много да мия чиниите в някой ресторант.Това живот ли е? - Да, да. Аз също завърших университет, а сега работя на автомивка. Мия колите.И с тия пари, никога не мога да помисля да имам кола.Само ще ги мия и ще им се радвам.. - Ей Павка, Павка..Няма ли да стане някакво чудо? Та да ни светне на очите. Всичко да ни е слънчево.И да си живеем живота без да се мислим, че пари нямаме, че няма какво да ядем. - И аз така искам.Тежко е на старите.Като гледам баба ми.Горката, с нейната пенсия от 160 лева. За къде да отиде. Всичко е скъпо. Парите и стигат само да се плати разходите, а за ядене.. - Ох, не искам да мисля. Дано дойдат други времена, та като остареем, ако сме живи и на крак, да ходим дори и на екскурзии в чужбината. Виждаш ли ги чужденците? -Виждам ги. Възрастни, а идват и на нашето море, и по екскурзии. Казват, че държавата се грижи за тях. - Сега трябва да работим и да вземаме добри пари, за да внасяме по- големи осигуровки. Та като остареем, да вземаме по- големи пенсии. -Да, да. Приказваш хуморески. Кой ти дава много пари, та да внасяме големи осигуровки. Не виждаш ли? - Да. Собствениците слагат младите на четири часа, за да им плащат по- малки осигуровки. Ако продължаваме така, не виждам как ще съберем стажа.На някой дори не внасят осигуровки. Вземат ги на работа за няколко пробни месеца и хайде. После други и пак други, за да не плащат осигуровки. - Косата ми настръхва.Ти поне си добре.Богат мъж, ще те храни. Няма да мислиш за нищо. - Да, ама аз съм свикнала да работя.Обичам сама да си изкарвам хляба. - Е. това е похвално.Ние българите сме работари. Особено, жените. Сега работят най- много те, а мъжете си почиват в къщи. - Такъв е животът. Нали? - Такъв е, ама… - Хайде, много се заговорихме! - Да. И аз казвам хайде.Та дано се срещнем скоро и да ми разкажеш интересни неща! Разбра ли сега, мой човек? - Да, разбрах, ама да му мислим….За сега довиждане и до нови срещи - А дано дойдат по- добри времена. -

ЗОРА Къде ли беше то, детето, което роди преди три години. Сега тя е майка. Има си момиченце, а то беше момче. Владимир я изостави, защото тръгна с друго момиче. Между тях имаше любов, но той може би не я разбираше. Идеше ù да вика до полуда: "Къде си сега? Ела да видиш какво остана от мен! Може би не съм същата. Срещнах Пламен и се омъжих за него, за да те забравя. Но всички е една илюзия. Любовта ми към теб не е стихнала. Тя е като онзи силен вятър, който брули сухите клони, но не може да ги прекърши. Когато те видях за първи път, ти беше така обаятелен, такъв миловиден и аз те желаех. Първата ми целувка, първата прегръдка и още дълго бяхме приятели. Но ти беше първият. Ти ме облада в своите обятия и аз премирах от удоволствие, че съм с теб. Другото дойде самò. Когато почувствах, че съм бременна, ти ме изостави. Не знаех какво да правя. Бях едва завършила математическата гимназия. Дипломата ми беше отлична, но животът ми с оценка слаб (2). Тогава ти беше студент в университета. Следваше детска педагогика, но явно си сгрешил специалността. Не заслужаваш да бъдеш педагог, след като изостави едно момиче, което ти роди син. А щеше да обучаваш децата на етика. Какво разбираш ти от етика? Човекът, който не знае какво значи това и не познава правилата на тази етика? Любов и взаимно уважение. Правилен подход към хората. Никога не изоставяй ближния си, когато е в беда! Така проповядва етиката. А ти, на какво ще учиш децата още от малки? Еталон на подражание. Ха, та ти си самият един пример на подражание. Човекът с двете лица. Защото щеше да учиш децата на добро, а ти самият какво направи от себе си. Един малък човек, който не заслужава уважението на другите. Онзи ден те срещнах на улицата. Направи се, че не ме познаваш. Обърна ми гръб и тръгна. Но аз не мога да те забравя. Ти си бащата на моя син, когото оставих в родилният дом. Къде ли беше сега? Кои ли бяха неговите родители? Дали са някои, които приличат на теб? Един безотговорен човек. Един човек, с хиляди пъти малко "ч". 'Щото голямо ти не можеш да бъдеш. Големият човек е истинският, верният, етичният, уважителният, който излъчва светлина, която огрява душите на другите. И най- вече, обича истински." Така си мислеше Милена, съпътствана от спомените за Владимир. Обичаше го толкова много, че все още не можеше да го забрави. Въпреки, че Пламен беше много добър човек и баща. Имаше една дума: "Носеше я на ръце", но тя не го обичаше. Сърцето и се раздираше от болка. Беше между двете крайности :"Дали, или?" И какво печелеше от това? Само страданието и болката за нещо, което никога не можеше да се върне. И в един миг я озари мисълта - да го потърси и да му каже, че е родила син от него. Дали си заслужава? Дали щеше да я разбере, както тогава! Не, няма да му се обади. И в този момент някой позвъни на телефони ù. - Ало, Милена, ти ли си? Знаеш, аз съм Владимир. Онзи ден те срещна на улицата, но не можах да те позная. Станала си много хубава. Не може човек... Усетих се много късно, когато те отминах. Още помня телефона ти. Не си го променила. Явно Владимир си падаше по хубавите жени. "В мен беше видял жената, а не човекът. Затова ми се обади"- мислеше си Милена. - Имате грешка, господине. Тук е семейство Костадинови. Няма никаква Милена. - Ама, чакай, гласът ти е същият. Не се е променил. - Казах, тук е семейство Костадинови. Милена вече не съществува. - Как така? Ама, аз... - Казах, Милена остана в миналото. Сега е семейство, което ти не можа да създадеш. - Не казвай така, Милена! Бяхме много малки... - А не беше малък да създадеш дете? - Как? Ама аз... -Няма аз. Това дете е твое и ти никога не ме потърси, за да питаш как е. - Ама.... -Ти ме изостави, когато разбра, че съм бременна. - Аз, такова... - Забрави името ми! Повече не се обаждай! Тя тресна телефона и очите ù се замъглиха от болка. Беше чула гласа му и нещо я сви под лъжичката. Явно, още го обичаше. Но нищо не можеше да направи. Ще живее без любов. Бъдещето е пред нея.