ДАНО ДАЙДАТ ПО- ДОБРИ ВРЕМЕНА! -Eей…. Къде така бързаш? - О, Пламка, не те познах. Май вече започнахме да се забравяме? - Прав си. Ний вече забравяме себе си, па да не говорим за старите си приятели. - Така е. Помниш ли Лилито?. Вървя си аз, онзи ден и някоя мацка вика след мен.Обръщам се, а тя. - Не ме ли позна, Пламка? Аз съм Лилито. Как да те позная. Станала си толкова елегантна, та човек не може да те познае -Толкова ли съм се променила? - Толкова ли съм се променила? Казваш го сякаш искаш да ми се присмееш. - Не се обиждай бе, Пламка. Аз само така. - Е, та мен ли така? А бяхме гаджета. Казваше, че много ме обичаш, пък изчезна някъде. - Е, не се сърди! Бях малко по чужбината, па сега си купих и кола и апартамент. -Значи, по чужбината? Вече си богата и не познаваш дори мен, Пламката ? - Знаеш ли, имам си ново гадже. Запознахме се в Канада. Французин е и е доста богат.Много ми помогна.Дойде да види България, пък след това отиваме във Франция. Там ще е сватбата. - Добре си се наредила. А сега, се едно, че не ме познаваш. - Недей така бе, Павка. Не виждаш ли, че времената станаха едни, такива? - Какви едни такива? Хората се промениха. Някой да направи зло на някого, да го обиди. Дори и нащи близки.Забравихме ги. -Тъй, тъй.Прав си. Аз отдаван не бях си идвала в България.Та за какво да идвам.Дали работа и пари има? За.това ли учих толкова. Дори Оксфорт завърших и ако бях останала тук, най- много да мия чиниите в някой ресторант.Това живот ли е? - Да, да. Аз също завърших университет, а сега работя на автомивка. Мия колите.И с тия пари, никога не мога да помисля да имам кола.Само ще ги мия и ще им се радвам.. - Ей Павка, Павка..Няма ли да стане някакво чудо? Та да ни светне на очите. Всичко да ни е слънчево.И да си живеем живота без да се мислим, че пари нямаме, че няма какво да ядем. - И аз така искам.Тежко е на старите.Като гледам баба ми.Горката, с нейната пенсия от 160 лева. За къде да отиде. Всичко е скъпо. Парите и стигат само да се плати разходите, а за ядене.. - Ох, не искам да мисля. Дано дойдат други времена, та като остареем, ако сме живи и на крак, да ходим дори и на екскурзии в чужбината. Виждаш ли ги чужденците? -Виждам ги. Възрастни, а идват и на нашето море, и по екскурзии. Казват, че държавата се грижи за тях. - Сега трябва да работим и да вземаме добри пари, за да внасяме по- големи осигуровки. Та като остареем, да вземаме по- големи пенсии. -Да, да. Приказваш хуморески. Кой ти дава много пари, та да внасяме големи осигуровки. Не виждаш ли? - Да. Собствениците слагат младите на четири часа, за да им плащат по- малки осигуровки. Ако продължаваме така, не виждам как ще съберем стажа.На някой дори не внасят осигуровки. Вземат ги на работа за няколко пробни месеца и хайде. После други и пак други, за да не плащат осигуровки. - Косата ми настръхва.Ти поне си добре.Богат мъж, ще те храни. Няма да мислиш за нищо. - Да, ама аз съм свикнала да работя.Обичам сама да си изкарвам хляба. - Е. това е похвално.Ние българите сме работари. Особено, жените. Сега работят най- много те, а мъжете си почиват в къщи. - Такъв е животът. Нали? - Такъв е, ама… - Хайде, много се заговорихме! - Да. И аз казвам хайде.Та дано се срещнем скоро и да ми разкажеш интересни неща! Разбра ли сега, мой човек? - Да, разбрах, ама да му мислим….За сега довиждане и до нови срещи - А дано дойдат по- добри времена. -

ЗОРА Къде ли беше то, детето, което роди преди три години. Сега тя е майка. Има си момиченце, а то беше момче. Владимир я изостави, защото тръгна с друго момиче. Между тях имаше любов, но той може би не я разбираше. Идеше ù да вика до полуда: "Къде си сега? Ела да видиш какво остана от мен! Може би не съм същата. Срещнах Пламен и се омъжих за него, за да те забравя. Но всички е една илюзия. Любовта ми към теб не е стихнала. Тя е като онзи силен вятър, който брули сухите клони, но не може да ги прекърши. Когато те видях за първи път, ти беше така обаятелен, такъв миловиден и аз те желаех. Първата ми целувка, първата прегръдка и още дълго бяхме приятели. Но ти беше първият. Ти ме облада в своите обятия и аз премирах от удоволствие, че съм с теб. Другото дойде самò. Когато почувствах, че съм бременна, ти ме изостави. Не знаех какво да правя. Бях едва завършила математическата гимназия. Дипломата ми беше отлична, но животът ми с оценка слаб (2). Тогава ти беше студент в университета. Следваше детска педагогика, но явно си сгрешил специалността. Не заслужаваш да бъдеш педагог, след като изостави едно момиче, което ти роди син. А щеше да обучаваш децата на етика. Какво разбираш ти от етика? Човекът, който не знае какво значи това и не познава правилата на тази етика? Любов и взаимно уважение. Правилен подход към хората. Никога не изоставяй ближния си, когато е в беда! Така проповядва етиката. А ти, на какво ще учиш децата още от малки? Еталон на подражание. Ха, та ти си самият един пример на подражание. Човекът с двете лица. Защото щеше да учиш децата на добро, а ти самият какво направи от себе си. Един малък човек, който не заслужава уважението на другите. Онзи ден те срещнах на улицата. Направи се, че не ме познаваш. Обърна ми гръб и тръгна. Но аз не мога да те забравя. Ти си бащата на моя син, когото оставих в родилният дом. Къде ли беше сега? Кои ли бяха неговите родители? Дали са някои, които приличат на теб? Един безотговорен човек. Един човек, с хиляди пъти малко "ч". 'Щото голямо ти не можеш да бъдеш. Големият човек е истинският, верният, етичният, уважителният, който излъчва светлина, която огрява душите на другите. И най- вече, обича истински." Така си мислеше Милена, съпътствана от спомените за Владимир. Обичаше го толкова много, че все още не можеше да го забрави. Въпреки, че Пламен беше много добър човек и баща. Имаше една дума: "Носеше я на ръце", но тя не го обичаше. Сърцето и се раздираше от болка. Беше между двете крайности :"Дали, или?" И какво печелеше от това? Само страданието и болката за нещо, което никога не можеше да се върне. И в един миг я озари мисълта - да го потърси и да му каже, че е родила син от него. Дали си заслужава? Дали щеше да я разбере, както тогава! Не, няма да му се обади. И в този момент някой позвъни на телефони ù. - Ало, Милена, ти ли си? Знаеш, аз съм Владимир. Онзи ден те срещна на улицата, но не можах да те позная. Станала си много хубава. Не може човек... Усетих се много късно, когато те отминах. Още помня телефона ти. Не си го променила. Явно Владимир си падаше по хубавите жени. "В мен беше видял жената, а не човекът. Затова ми се обади"- мислеше си Милена. - Имате грешка, господине. Тук е семейство Костадинови. Няма никаква Милена. - Ама, чакай, гласът ти е същият. Не се е променил. - Казах, тук е семейство Костадинови. Милена вече не съществува. - Как така? Ама, аз... - Казах, Милена остана в миналото. Сега е семейство, което ти не можа да създадеш. - Не казвай така, Милена! Бяхме много малки... - А не беше малък да създадеш дете? - Как? Ама аз... -Няма аз. Това дете е твое и ти никога не ме потърси, за да питаш как е. - Ама.... -Ти ме изостави, когато разбра, че съм бременна. - Аз, такова... - Забрави името ми! Повече не се обаждай! Тя тресна телефона и очите ù се замъглиха от болка. Беше чула гласа му и нещо я сви под лъжичката. Явно, още го обичаше. Но нищо не можеше да направи. Ще живее без любов. Бъдещето е пред нея.

БОЖИЧКО, МОЛЯ ТЕ, ПАЗИ ГО!

“Къде съм? Нима умирам?” – гласно мислеше Светлана. Не, не може да бъде. Да умра от любов за този, който си отиде. Замина си, като че ли нищо не е било. А колко ме преследваше, докато ме постигне. И всичко било, за да ме има и да ме захвърли. Като мръсно коте ме захвърли. Нещо не остана. Къде отиде любовта? Всичко е било само един красив оазис. Лъжливи обещания. Животът си тече като река ту пълноводна, ту маловодна. Търсим любовта, а тя дали наистина съществува! Явно съм се самозалъгвала, че той е истинският. Приятелка ми Мери казваше: “Напий го, скарай се с него и тогава му гледай сиира!” Права е. Пламен е от тия момчета, дето много говорят, звездите свалят, а те падат на земята и загубват своята светлина. Мацките бягаха по него. Трупаха се на опашка. А той, вижте го, с голямото самочувствие, ги сваляше една по една. Та какво да говоря. Аз също бях една от тях. Както казваше Мерито: “Поредната жертва.” Бях хлътнала по него. Иначе голям красавец Можеше да омайва с приказките си. И момичетата му вярваха, както и аз. Когато го срещна на улицата, сърцето ми заиграва лудо и някой ми шепне на ухото: “Откажи се, момиче! Той не е за тебе!” Знам, че не е за мен, но когато го срещна с друго момиче в дискотеката, става ми тежко. Веднъж го срещнах с приятелката ми Гери. Поредната жертва. Бяха се прегърнали на пейката в градината и нежно си шушукаха. Минаха няколко дни и Герито дойде при мен, и се оплака, че той се подиграл с нея. Въпреки че знаеше, че и с мен се случи същото. Като че ли всичко вървеше по сценарий. Един ден, както си вървял по тротоара, срещу него връхлетяла кола. Това едва не му коствало живота. Пламен беше между живота и смъртта. Какво нещо? Съдбата си казва думата. Ходи, ходи, а сега не може да ходи. Дали мацките ще бягат все още по него? Едва ли. Сега той е една развалина, която всеки момент ще се разпадне. Имах голямо желание да отида в болницата, да го видя. Позвъних на майка му и попитах. - В коя болница мога да го намеря Пламен, госпожо? А тя: - Коя си ти, момиче? Познавам ли те? - Не, не ме познавате. Аз съм поредната му приятелка. - Как така поредната? - Вие не знаете ли, че неговите приятелки нямат брой? Но аз все още го обичам. - В окръжната е. В хирургическото отделение на петия етаж. Трудно ще те пуснат. - Няма страшно. Майка ми е медицинска сестра и работи там. Ще я помоля да ми помогне. - Добре тогава. Аз също ще ходя да го видя. Обади се, заедно да отидем! Излязох по-рано от лекции. В момента съм трети курс детска педагогика. Той също следваше в университета, само че българска филология. Обадих се на майка му. Тя беше тръгнала за болницата, а моята беше на смяна и обеща да ме чака пред хирургията. Взех автобуса и тръгнах. Навън времето ръмеше. Гърдите ме стягаха. Представях се как ще го видя проснат на леглото, с полуотворени очи, които гледат някъде в далечината с надежда. Стигнах болницата. Майка ми ме чакаше пред хирургията. Влязохме в неговата стая, а той лежеше неподвижно. Не беше същият Пламен. Пред погледа ми едно беззащитно същество. Краката му бяха изопнати, а главата му цялата бинтована. Виждаха се само очите му. - Пламене – леко прошепнах на ухото му. Той не ме чу. Лежеше неподвижно, с леко отворени очи. Не можех повече да стоя. Сърцето ми се късаше от болка. Животът все пак е пред мен. А Пламен!… “Божичко, моля те, пази го!”- гласно произнесох аз и тръгнах.

ПОПИТО Попито беше навел глава и из устата му излизаше по някоя благословия. Времето така го обрули, че нищо не остана от него. Обичаше живота. Пиеше от него с пълни шепи. Не се щадеше. Но настъпи ново време. Мислеше, че демокрацията ще промени живота и хората. Навсякъде властваше слободията, не свободата. Децата станаха наркомани, защото растяха по улиците без родителска ласка. Обикаляха дискотеките и сред опиянението на алкохол и цигари, намираха любовта и щастието. Попито се пропи. Жена му го изостави, защото нямаше работа, нямаше пари. Синът му Пламен се събра с лоши приятели. Печелеше чрез проституция. Намираше момичета и ги караше да проституират. Вземаше им парите и ги пращаше в чужбина, уж да работят. Но някой беше подшушнал на властите и един ден го спипаха на летището, когато изпращеше едно от момичетата. Тогава го тикнаха в затвора. Какво можеше да радва Попито? Изоставен от всички, нищо друго не му оставаше. Получаваше малка помощ от социалните, но парите само за пиене не му стигаха. Преди да отиде в затвора, Пламен му даваше по някой лев. Но сега? Нямаше си никой. Отчаян до крайност, вече не му се живееше. Два пъти направи опит да сложи край на живота си. В последния момент виждаше Светлината, която му казваше: “Виж колко е красив животът! Виж красотата на природата! Чуй песента на птиците! Живей бе, човек, изживей си живота! Защото той е красив, а времената били тежки. Ха, тежки ли? Вие сами си ги направихте такива. Не спазвате природните закони. Хаос цари наоколо. Превърнахте се в роботи без собствена мисъл и какво? Търсите вината в другите. Виж се и ти! На какво си заприличал? Една машина за алкохол, с разнебитени части, която ще се разпадне всеки момент. И някакъв глас го накара да се обърне. - Ей, човече, какво си се замислил? – стресна го гласа на приятеля му Борис. С него не бяха се виждали от години. - Ти къде? – попита го Попито. - Не знаеш ли? Днес е Димитровден. Синът ми се казва Димитър. Та реших нещо да му купя. - Тъй ли? Мен така ме е завъртяла шайбата, че не знам ни делник, ни празник. - Да не ти се е случило нещо? - Не ми се говори за това. - Но все пак можеш да споделиш с приятел! - Какъв приятел си ми ти? Ний толкоз години не сме се виждали. Забравихме се. Не можем да се познаем. - Така е. Остаряхме, човече, остаряхме. Виж, пък душата ми може още да обича. Де да бяха ония години… - Да бе. А гаджетата? Не помня вече. Но ако се върна назад, знам как да живея. Да имах повечко пари, та ела ме виж! - Такава ли била работата? Значи парите? - Ами, без тях за къде сме? - Виж, аз съм доволен от живота. Имам си работа, имам си добра жена. Децата се изучиха. Знаеш ли? Има ли любов и здраве, всичко се постига. А особено ако е скопосна жената. - Тя, мойта… - Човек е такъв, какъвто си е. На лошия никой не може да угоди. Тъй че, аз съм доволен от жената и живота. Децата също са много добри. - Виж, за това не бях се замислил. Ясно, аз съм попаднал на неточното място? - Не знам за какво ми говориш? Но разбирам, че нещо те мъчи. - Мъчи ме, приятелю, мъчи. Но няма кой да ми помогне. Значи любовта е изчезнала от моя дом? Жената ме остави в най-тежкия момент. Синът ми е в затвора. Явно и на него му липсва любовта? А какво да правя аз? - Намери си друга жена! Жени има много. - Как да си намеря? Добрите жени са рядко. Такъв като мен коя ще ме иска? Язък ми за дипломата, язък ми за образованието! Виж на какво съм заприличал! Прав си. Ако срещна истинската жена, която ще ме разбере и обикне такъв, какъвто съм, мога да се променя и да стана истински мъж. Но къде да я намеря? Всички искат пари и коли. А аз нищо не мога да дам. - Слушай, Попе. Утре ела в моя офис, се ще се намери нещо за теб! А какъв инженер беше! Всички те обичаха. Ценен кадър – казваха. Как можа да изпаднеш в това положение? - Прав си, Борка. Бог те изпрати в най-тежкия момент, когато имах най-много нужда от помощ. Може ти да си ми спасението? - Радвам се, приятелю, че ме разбра. А сега да си вървя, че ме чакат вкъщи. Пък и още не съм купил подарък на сина си. Нали е Димитровден?…

ПЪТ КЪМ ВЪРХА Импресия Бавно вървя по калдаръмения път. Отпивам на глътки от чистият въздух и сякаш литвам, там- горе.Тук е тя- пирамидата на Светлината. Върхът и сияе, огрян от слънчевата светлина и ме приветства, с “Добре дошла в града на бъдещето! В Новия Йерусалим.” Виждам го, огрян от онази сияйна светлина, която ме обгръща в мощната си десница и ми казва “Бъди добра! Давай любов на хората!” И Той е тук- моят любим Учител. В Стария и Новия Йерусалим. Пред мен, е целият облян в светлина. Подава ми духовнатя си дестица и ми казва “Дабре дошла, при нас!” Това е Джендем тепе. А знаеш ли какво значи! Д- е държава, Ж- на живите, Е- единства, Н- на нациите, Д- духовно, Е- единение, М- на мировете. Всъщност, държава на живите единства на нациите, духовно единение на мировете.Тепе е куполът, която ги обгръща с онази пречистваще енергия и разпръсква по цялата планета Земя. Нечий глас прекъсва мислите ми: “Тя е бъдещата енергия на човечеството. Енергия, която сияе и изчиства всичко нечисто и порочно.” Виждам бъдещият човек. Грее от светлина и с онази лъчезарна усмивка, която кара всяко живо същество да се преобщи към нея. Приближава се до мен. Чувствам неописуемо щастие и се питам: “Нима, това е Той? Можем ли да бъдем като него? Разбира се, че можем. Стига да поискаме. Просто, да се променим. Нали, желанието е наше? Даден ни е и Разума. Ама, май забравихме да го използваме? Не усещам, как се изкачих на върха. Слънцето пече ли пече, а на мен ми е леко на сърцето. Чувствам се в друго пространство, където няма агресия и омраза. Тук, всичко е някак си друго. Хората покрай теб, ти се усмихват, но с онази усмивка, която излиза дълбоко от душата им. Затова обичам да идвам тук. За да почувствам топлотата и вълшебната енергия. Да се заредя с нея и наново да потегля към долината, в моя град.

Импресия Бавно вървя по калдъръмения път. Отпивам на глътки от чистия въздух и сякаш литвам там - горе. Тук е Тя - пирамидата на Светлината. Върхът ù сияе, огрян от слънчевата светлина и ме приветства с "Добре дошла в града на бъдещето!" В Новия Йерусалим. Виждам го, огрян от онази сияйна светлина, която ме обгръща в мощната си десница и ми казва: "Бъди добра! Давай любов на хората!" И Той е тук - моят добър Учител. В Стария и в Новия Йерусалим. Пред мен е, целият облян в светлина. Подава ми духовната си д

eсница и ми казва: "Добре дошла при нас!" Това е Джендем тепе. Тепе е куполът, който ви обгръща с онази пречистваща енергия и се разпръсква по цялата планета Земя. Нечий глас прекъсва мислите ми: "Тя е бъдещата енергия на човечеството. Енергия, която сияе и пречиства всичко нечисто и порочно." Виждам бъдещия човек. Грее от светлина и с онази лъчезарна усмивка, която кара всяко живо същество да се приобщи към нея. Приближава се до мен. Чувствам неописуемо щастие и се питам: "Нима това е Той? Можем ли да бъдем като него? Разбира се, че можем. Стига да поискаме. Просто да се променим. Нали желанието е наше? Даден ни е разумът. Ама, май забравихме да го използваме? Не усещам как се изкачих на върха. Слънцето пече ли, пече, а на мен ми е леко на сърцето. Чувствам се в друго пространство, където няма агресия и омраза. Тук всичко е някак си друго. Хората покрай теб ти се усмихват, но с онази усмивка, която излиза дълбоко от душата им. Затова обичам да идвам тук. За да почувствам топлината и вълшебната енергия. Да се заредя с нея и наново да потегля към долината, в моя град.

КАЛИНА “Кой, аз ли? Ами, че мен вече ме няма. Тук съм оставила само сърцето си. Духът ми лети и ще спре тогава, когато си отида от земята. Детенцето ми, детенцето ми, само то ми остана.” Калина вървеше залитайки ту на една, ту на друга страна и гласът ú сякаш висеше в прострнството. Вятърът го поде и понесе някъде там, горе. Вальо, беше яко и здраво дете. На профилактичните прегледи в училище, всички останаха изненадани. Докторите бяха категорични – злокачествена анемия. Животът му беше рискован. Не се знаеше, до кога ще издържи. Скоро се помина и Владо- съпругът ú, от рак на стомаха. А ракът веднъж хване ли те, няма оттърваване. Остана сама, с едничката си радост – синът си Валъо. Калина не вярваше, че е истина. Докато един ден научи за Яна. Жената, която беше се излекувал от рак. Реши, че на всяка цена ще я намери и ще разговаря с нея. Пък можеше да ú помогне. Яна по професия беше акушерка. Майките, на които беше дарила радост, бяха я благославяли стотици пъти. И тази благословия, може би беше ú помогнала да бъде излекувана. Какво нещо е да дадеш живот и радост на един човек! “Дай, да ти бъде дадено!”- така пише във вечната книга на живота- библията. И Калина реши да я потърси в болницата, където работеше. Беше ранно утро. Днес, тя си взе почивен ден. На шефа каза, че много ú се налага и ще си го отработи. Беше отговорен и работлив човек, и затова във фирмата много я ценяха. А и шефът ú много я уважаваше. Не и направи никакъв проблем. Веднага я освободи от работа. Пък всички знаеха, че детето ú е болно от злокачествена анемия. Съчувстваха ú, че беше останала сама в живота, но въпреки всичко, беше един борбен човек. Отиде в болницата, за да разбере, коя смяна е Яна на работа и къде живее. Успя да се качи до родилното и попита дали може да узнае адреса на акушерка Яна Маринова. Посрещнаха я на външната врата. - Защо ви трябва адреса на акушерката?- попита я строго дежурният лекар. - Искам да разговарям с нея, по един много жизнен въпрос- отговори Калина. - Отидете до деловодството на първия етаж и кажете, че ви израща доктор Иванов,от родилното, за да дадете адреса на акушерка Маринова. - Благодаря ви, докторе. Отивам веднага- и се забърза към асансьора. В деловодството нямаше приблеми. Дадох ú адреса и тя излезе от сградата тичешком. За късмет видя едно такси, което беше спряло точно пред входа. - Господине, свободен ли сте? - Да, госпожо. Чакам такива като вас, които търсят такси. - Добре. Карайте тогава на Генерал Колев, номер 5. Таксито тръгна и спряха пред вратата на къщата. Калина плати сумата и слезе от таксито. - Довиждане, господине. Приятен и спорен път. Може някога пак да се видим. Пътната врата беше заключена. Тя извика няколко пъти: Акушерка Маринова, акушера Маринова. Тук ли сте? На вратата се показа жена на средна възраст, с леко прошарена коса и изразително красиви кафяви очи. - Аз съм акушерка Маринова. Кой я търси? - Калина се казвам ,подаде ú ръка тя. Моля ви, искам да разговарям с вас.? В единия ъгъл на градината под лозницата, се виждаше маса, дървено диванче и столове. - Седнете, моля!- подкани я Яна. Нещо ви притеснява?Казвайте, слушам! - Аз, аз- започна Калина , а в гласа и имаше нотка на вълнение. - Не се притеснявайте, кажете си болката!- подкани я акушерката. - Имам болен син. Скоро му откриха злокачествена анемия. - А, такава ли била работата! Мен лекарите бяха ме отписали, но аз реших, че ще живея. Отначало бях много отчаяна. Както си седят на една пейка в градската градина, до мен седна старец, прилично облечен. - Какво те мъчи, момиче?- попита ме той. - Иска ми се още малко да си поживея, та да отгледам сина си. Още е малък, пък няма кой да се грижи за него. Моят съпруг почина преди три години. - Не се притеснявай, чедо! Отиди в църквата Свети Мина и в продължение на три месеца, всеки вторник пали свещ и се моли на светията, да помоли Бог да ти даде здраве и живот. Кажи му, да ти прости всички видими и невидими грехове, а ти прави по едно добро всеки месец. - Направих го, мила. И ето ме, жива и здрава.Няма никакъв помен от моето заболяване. Когато отидох след три месеча на контролен преглед, докторите останаха изненадани. Направи го и ти и твоето синче ще бъде излекувано! - Благодаря ти Яна. Нали мога да те наричам така? А може ли от време на време да идвам да те видя? - С удовлствие. Как се казваш? - Калина. - Разбира се , Калина. Когато пожелаеш, идвай! Пък ще ми казваш, как върви лечението с твоя син. Ей, нашето лечение. Времето минаваше. Калина послуша Яна. Правеше всичко това, което я посъветва. След три месеца, тя заведе на контролен преглед Вальо. При доктора влезе прибледняла. Трепереше, сърцето и подскачаше от силното вълнение. Докторът го прегледа. Прослуша сърцето и гърдичкте му и даде бележки за изследване на урина и кръв. Часовете се занизаха бавно. Тя чакаше с нетърпение обяда, когато щеше да вземе резултатите от лабораторията. И този миг дойде. Взе ги и се затича към кабинета на доктора. Прегледите бяха почти превършили и беше спокойно. - Следващият- чу се гласът на доктора. - Аз съм докторе. Само да видите резултатите. Той ги погледна. Изненада се появи в очите му. - Резултатите са отлични. Твоят син вече е здрав. Не мога да повярвам и аз самият. Но резултатите са отлични. Калина го погледна със светнали очи. Благодари му.Взе резултатите и се затича към дома на акушерка Маринова. 7.06. 2012 събота 20,25ч