ПОПИТО Попито беше навел глава и из устата му излизаше по някоя благословия. Времето така го обрули, че нищо не остана от него. Обичаше живота. Пиеше от него с пълни шепи. Не се щадеше. Но настъпи ново време. Мислеше, че демокрацията ще промени живота и хората. Навсякъде властваше слободията, не свободата. Децата станаха наркомани, защото растяха по улиците без родителска ласка. Обикаляха дискотеките и сред опиянението на алкохол и цигари, намираха любовта и щастието. Попито се пропи. Жена му го изостави, защото нямаше работа, нямаше пари. Синът му Пламен се събра с лоши приятели. Печелеше чрез проституция. Намираше момичета и ги караше да проституират. Вземаше им парите и ги пращаше в чужбина, уж да работят. Но някой беше подшушнал на властите и един ден го спипаха на летището, когато изпращеше едно от момичетата. Тогава го тикнаха в затвора. Какво можеше да радва Попито? Изоставен от всички, нищо друго не му оставаше. Получаваше малка помощ от социалните, но парите само за пиене не му стигаха. Преди да отиде в затвора, Пламен му даваше по някой лев. Но сега? Нямаше си никой. Отчаян до крайност, вече не му се живееше. Два пъти направи опит да сложи край на живота си. В последния момент виждаше Светлината, която му казваше: “Виж колко е красив животът! Виж красотата на природата! Чуй песента на птиците! Живей бе, човек, изживей си живота! Защото той е красив, а времената били тежки. Ха, тежки ли? Вие сами си ги направихте такива. Не спазвате природните закони. Хаос цари наоколо. Превърнахте се в роботи без собствена мисъл и какво? Търсите вината в другите. Виж се и ти! На какво си заприличал? Една машина за алкохол, с разнебитени части, която ще се разпадне всеки момент. И някакъв глас го накара да се обърне. - Ей, човече, какво си се замислил? – стресна го гласа на приятеля му Борис. С него не бяха се виждали от години. - Ти къде? – попита го Попито. - Не знаеш ли? Днес е Димитровден. Синът ми се казва Димитър. Та реших нещо да му купя. - Тъй ли? Мен така ме е завъртяла шайбата, че не знам ни делник, ни празник. - Да не ти се е случило нещо? - Не ми се говори за това. - Но все пак можеш да споделиш с приятел! - Какъв приятел си ми ти? Ний толкоз години не сме се виждали. Забравихме се. Не можем да се познаем. - Така е. Остаряхме, човече, остаряхме. Виж, пък душата ми може още да обича. Де да бяха ония години… - Да бе. А гаджетата? Не помня вече. Но ако се върна назад, знам как да живея. Да имах повечко пари, та ела ме виж! - Такава ли била работата? Значи парите? - Ами, без тях за къде сме? - Виж, аз съм доволен от живота. Имам си работа, имам си добра жена. Децата се изучиха. Знаеш ли? Има ли любов и здраве, всичко се постига. А особено ако е скопосна жената. - Тя, мойта… - Човек е такъв, какъвто си е. На лошия никой не може да угоди. Тъй че, аз съм доволен от жената и живота. Децата също са много добри. - Виж, за това не бях се замислил. Ясно, аз съм попаднал на неточното място? - Не знам за какво ми говориш? Но разбирам, че нещо те мъчи. - Мъчи ме, приятелю, мъчи. Но няма кой да ми помогне. Значи любовта е изчезнала от моя дом? Жената ме остави в най-тежкия момент. Синът ми е в затвора. Явно и на него му липсва любовта? А какво да правя аз? - Намери си друга жена! Жени има много. - Как да си намеря? Добрите жени са рядко. Такъв като мен коя ще ме иска? Язък ми за дипломата, язък ми за образованието! Виж на какво съм заприличал! Прав си. Ако срещна истинската жена, която ще ме разбере и обикне такъв, какъвто съм, мога да се променя и да стана истински мъж. Но къде да я намеря? Всички искат пари и коли. А аз нищо не мога да дам. - Слушай, Попе. Утре ела в моя офис, се ще се намери нещо за теб! А какъв инженер беше! Всички те обичаха. Ценен кадър – казваха. Как можа да изпаднеш в това положение? - Прав си, Борка. Бог те изпрати в най-тежкия момент, когато имах най-много нужда от помощ. Може ти да си ми спасението? - Радвам се, приятелю, че ме разбра. А сега да си вървя, че ме чакат вкъщи. Пък и още не съм купил подарък на сина си. Нали е Димитровден?…

ПЪТ КЪМ ВЪРХА Импресия Бавно вървя по калдаръмения път. Отпивам на глътки от чистият въздух и сякаш литвам, там- горе.Тук е тя- пирамидата на Светлината. Върхът и сияе, огрян от слънчевата светлина и ме приветства, с “Добре дошла в града на бъдещето! В Новия Йерусалим.” Виждам го, огрян от онази сияйна светлина, която ме обгръща в мощната си десница и ми казва “Бъди добра! Давай любов на хората!” И Той е тук- моят любим Учител. В Стария и Новия Йерусалим. Пред мен, е целият облян в светлина. Подава ми духовнатя си дестица и ми казва “Дабре дошла, при нас!” Това е Джендем тепе. А знаеш ли какво значи! Д- е държава, Ж- на живите, Е- единства, Н- на нациите, Д- духовно, Е- единение, М- на мировете. Всъщност, държава на живите единства на нациите, духовно единение на мировете.Тепе е куполът, която ги обгръща с онази пречистваще енергия и разпръсква по цялата планета Земя. Нечий глас прекъсва мислите ми: “Тя е бъдещата енергия на човечеството. Енергия, която сияе и изчиства всичко нечисто и порочно.” Виждам бъдещият човек. Грее от светлина и с онази лъчезарна усмивка, която кара всяко живо същество да се преобщи към нея. Приближава се до мен. Чувствам неописуемо щастие и се питам: “Нима, това е Той? Можем ли да бъдем като него? Разбира се, че можем. Стига да поискаме. Просто, да се променим. Нали, желанието е наше? Даден ни е и Разума. Ама, май забравихме да го използваме? Не усещам, как се изкачих на върха. Слънцето пече ли пече, а на мен ми е леко на сърцето. Чувствам се в друго пространство, където няма агресия и омраза. Тук, всичко е някак си друго. Хората покрай теб, ти се усмихват, но с онази усмивка, която излиза дълбоко от душата им. Затова обичам да идвам тук. За да почувствам топлотата и вълшебната енергия. Да се заредя с нея и наново да потегля към долината, в моя град.