БАБА РАЙНА Когато люляците цъфнаха , Албена реши, да посети любима си баба Райна, която цяла седмица не беше виждала. Страрицата живееше сама. Но все още беше добре и на крака. Албена колко не я кани да дойде да живее при тях. Тя все казаваше" Тук съм са родила, тук ше умра. И ше ме заровите до дядо ви Гьорги." Когато беше жив, дядото, двамата си живееха в мир и сговор. Но идва време, единият си отива по- напред от другия. Когато почина старецът, баба Райна много плака. И сега все още тъжеше за него. Тази сутрин, Албена се събуди рано. Слънцето игриво подскачаше по синият хоризонт и една малка, жълта светлинка кацна върху лицето и. Тя я докасна с длан и имаше силното желание да я погали нежно, и да и каже: "Здравей, мила сетрице. Обичам те." Беше мигновено желание и превъзходно чувство на щастие. Отдавна забрави ласката и милувката от любим човек. Нямаше го вече. Сега, той е там, горе при светлина. Сливаше се с нея и изпращаше своята любов. Тя я усещаше със сърцето си, с цялата си душа. Чувстваше неговото присъствие около себе си, макар, че не го виждаше. Когато идваше при нея, повяваше хлад и като нежна ласка леко докосваше лицето и. Тя искаше де го прегърне, но ръцете и оставаха във въздуха.Безгласно го целуваше. Всичко беше само една илюзия, илюзията на земята. Тази нощ, Албена го сънува. Двамата пътуваха в някакъва автобус.Бяха седнали на седалката и мълчаха. В гърдите и преливаше щастие. Идеше и да го притисне в прегръдиките си и да го целуне. Беше и хубаво. Усещаше любов и нежност. Но изведнъж. Къде е той? Сякаш се стопи. Тя го потърси с очи, почувства само лек хлад. Идеше и да заплаче и в този миг се събуди. Това беше едно докосване до света, в който, той живееше. Сега беше дошъл в нейния свят, но времето и пространството ги разделяше. Протегна се няколко пъти. Стана и приятно. Сънят беше оживял в нея. Той е там. Все още я обича и мисли за нея. Много години бяха изминали от тогава, но любовта между тях си остана и наверно ще бъде завинаги, докато и тя се слее с него. Стана и на бързо се приготви. Път я чакаше. До селото пътува с автобус. Слезе от него и ч преисният въздух на планината я обгърна в своята прегръдка. Гърдите и задишаха свободно и Албена до насита го поемаше. Утре ще поскита из зелените поляни. Като малко дете ще подскача и ще се радва, че е при баба си. Баба Райна доживя деветдесетте. Майка и беше изкарала инсулт. А инсултът никого не пощадява. Така си отиде, милата, от този свят. Слезе от автобуса и забърза към къщата на баба си. "Милата ми баба! Колко много я обича. Нали само, тя и остана." Спомени, спомени, стомени. Прииждаха като вятърът и се докосваха до сърцето и. Пред очите и беше малкото момиченце с двете плитчици и панделки. Ана- майка и я водеше често на село при баба Райна. Тогава, старицата беше яка, червендалеста. Двете често ходеха на Голямата могила. Разправяха, че вътре имало гробница, още от римско. Скоро, археолозите я разкопаха и наистина имаше два гроба. Само разкошните дрехи, златните прибори за ядене, накитите, говориха, че това са гробове на заможни римляни. Единият беше на жена. Накити, златни обици, гривни, дори и венче от полски цветя. Никой не се досещаще, как беше се запазило до днес. А дядо и Георги седеше спокойто на пейката пред къщата и току подвикаше с усмивка на комшиите. Хората го обичаха, а също и баба Райна. Бяха като два яки дъба и твърди като скалата. Албена, така ще ги запомни. Цели дни обикаляха поляните. Много обичаше вкусните гостби на баба си. "Бабините ръчички, мили! Бяха толкова сръчти и с тях, старицата нежто галеше къдравата и главица. Сплиташе плитчиците и, когато бяха на село. Дядо Георги и направи люлка на сливата. По цял ден се люшкаше и си играеха на Лъжи, лъжи" с баба Райна. Дядо и ги гледаше в страни и се смееше като малко дете. А сега, него го нямаше, остана само баба и. Намери я седнала на пейката, пред дървета порта, с голямата желязна халка. Портата беше отворена и се виждаше градината, където весело поклащаха главички разноцветните лалета и зюмбюли. Южнякът леко ги докосваше и те играеха своя великолепен танц. - Добър ден, бабо- извади я от унеса Албена. Баба Райна отправи поглед към нея, а в очите и се четеше някаква болка.С времето бяха помътнели, слели се с болката в сърцето и. За миг, усмивка се появи на лицето и. - Кой е? Райне, ти ли си, чедо? - едва продума с беззъбата си уста, тя. - Кой може да е бабо? Аз, цяла, целеничка. - Ела, чедо! ! Да та погала! Помниш ли, га беше жив дядо ти? - Помня бабо, помня. - Ага та туряше на скута и пееше. Коя песня беше, чедо? - Излял ми Делю хайдутин. Тъй, тъй... и в очите и падна мъгла. Две ,три росни капчици потекоха по бузите и. - Бабо, днес се навършват двадесет години, откакто си отиде дядо, от този свят. - Бях забуравила, чедо. Бог да го прости. - Бабо, ти запали кандилото, а аз ще отида на гроба му, да запаля свещичка. - Става, чедо. - Ще му направя баничка, нали много я обичаше? - Да, чедо.... -Ще отида на магазина да купя кори, сиренце, кисело мляко и яйца, за да направя баницата. На Пламен често правя баничка. И той като дядо си. Много я обича. Баба Райна се подпря на тояжката, която беше сложила до пейката и стана. Двете влязоха през портата и се скриха в къщата. Албена остави багажа на стола в салона, взе портмонето с парите и излезе. Отиде до близкия магазин. Закупи продукти, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата стоеше в голямата одая. Погледът и блуждаеше. Едра капка се стече по бузата и. Дали не беше си спомнила годините, когато всички бяха заедно! - Бабо- прекъсна унеса и Албена. Аз съм тук. Хайде, да направим баницата, та да поменем дядо! - Айде, чедо! - Ще отида на гроба му, да раздам. Баницата вече дъхаше апетитно. Лека омара се вдигаше над нея. - Ух, айде- подкани баба Райна. Албена разчупи баницата и подаде на старицата. - Вземи ,бабо! Да ти е сладко. Това парче е за дядо Георги- и го постави в чинийката, която беше приготвила на масата. - А сега, трябва да отида на гробищата, защото, той наверно вече чака баничката- и тя я опакова старателно с найлонче и я пъхна в чантата, която стоеше наблизо. Преди години, баба Райна беше я оплела на една кука. - Ето, една пара от мен. Запали свещичка! Албена взе парата, пъхна я в портмонето, взе торбичката с баничката и се забърза към гробищата. След около два часа се прибра и извика още от стълбите. - Бабо, аз съм. Всичко направих, както говорихме. Вече дядо Георги си е похапнал от баничката. Но никой не и отговори. Младата жена почувства стягане в гърдите. Обхвана я странно предчуствие. Бързо изкачи стъпала. Старицата лежеше върху леглото. Беше отпусната и тежко дишаше. Албена се приближи до нея и баба Райна задъхано продума. - При мен е. Дя... ти. Смей се. Дава си... ръката. - Бабо........ едри капки напираха в очите на младата жена. Тя се приближи до баба Райна и я прегърна.. - Бог да... ви... Пааази..., че- с последни усилия произнесе тя. Чу се силно хрипащо дишане и всичко затихна. Баба Райна, беше издъхнала. Дядо Георги беше дошъл да си я вземе.