ИМПРЕСИЯ Казват, че планината облагородявала човека. И аз, подгонена от лъжливата игра на вятъра, се изкачвам все по-нагоре и по-нагоре. Като весели минувачи покрай мен преминават обсипаните с бял, пухкав сняг дървета и сякаш ми махат с ръце. Снежният въздух се плъзга по ноздрите и изпълва цялото ми тяло. Превръщам се в балон, който лети, лети, лети… Дума не може да стане, че ще спре. Дъхът от прясна, горска пръст ме опиянява и пренася по железния коловоз, там - долу в панелния апартамент, където две топли, детски очи ме очакват. Някъде сред дърветата, подскачайки на пъргави крачета, прииждат игриви мелодии. Пленена от техния ритъм, не усещам как пред мен се изпречва дървено павилионче, което сякаш ми нашепва: “Добре дошла на баба Яга!” Наистина, баба Яга съществува само в приказките, но все още тук-таме може да се намери нейно подобие. Сядам задъхана на пейката и погледът ми се премрежва от безкрайната вис. Изневиделица, облечена в сива, пухкава одежда, изскача катеричка. Подскача от клон на клон, а след себе си оставя елхови иглички. Като малки струйки се ръсят и правят купчинки върху снега. Нима и ние не сме като катеричката! Непрекъснато подскачаме и се катерим. Има хора, които се катерят по отвес, други по наклон, а трети изобщо не се катерят. Мислите ми се реят и не забелязвам, как катеричката се е приближила до мен. Подпряла предни лапички, ме наблюдаваше с малките си бинокълчета. Слушала съм, че някои катерички така са свикнали с хората, че вземали орехчета от ръцете им. Костеливите хвърляли настрана. В този момент съжалих, че не бях предвидила тази среща. Цял час я наблюдавах в захлас. В един момент тя се отдалечи, наново заподскача от клон на клон и изчезна от погледа ми. А аз отпивах на глътки от чистия въздух, който ми даряваше природата. МАНАСТИРА СВЕТИ ВРАЧОВЕ. “КОЗМА И ДАМЯН” Тръгваш от село Куклен по тесен, асфалтиран път, все още недовършен, към едно живописно кътче на майката природа и спираш знаеш ли къде? На манастира “Св. Врачове”, скрил се в пазвите на Родопа планина. Можеш да седнеш, да си отдъхнеш, а ако решиш и да преспиш в него. Живописната природа те кара да затаиш дъх и да се преклониш пред нейните дадености. Тишина и спокойствие цари наоколо. Погледа ти привлича името на манастира “Св. Врачове – Козма и Дамян”. Историята е дълга. Стенописите в старата църква са пожълтели и все още разбираш, че са претърпели много изменения, но съхранили спомена за ония времена, когато манастирът е бил духовно средище, по-голямо от Бачковския манастир. През Средновековието в него са работили много будители, за да просветят духа на българина. Природата е дарила това райско кътче със силно положителна енергия. Навярно и двамата врачове Козма и Дамян са оставили част от себе си и своята лечебна енергия. Наричали ги безсребреници. А какво значи това, всеки се досеща. На какви ли не хора са лекували болежките. На психично болни ли не са помагали. А те са идвали с надеждата и вярата при тях. Може би и водата в аязмото им е помагала. Възхищавам се на Козма и Дамян, а и на чудесата, които са правели. Преди години стъпих за първи път на това място. Като че ли някаква сила ме накара да отида там. Зарекох се, че с нещо ще помогна за възстановяването на пътя, аязмото и манастирските стаи. Двете къпални да бъдат облечени с плочки, за да може човек спокойно да влезе и да облее тялото си с лековита вода, с която двамата врачове са лекували болните. Преди няколко дни останах изненадана, когато излязох от Куклен и продължих към манастира. Моята мисъл явно беше толкова силна и желанието ми толкоз голямо, че пътят като че ли сам беше се асфалтирал. Кой е този, който накара Европейския съюз да обърне внимание на тази малка съкровищница? Мога да съм само благодарна на този човек. Стаите са възстановени и може спокойно да се отдъхне в тях. Остана само аязмото да се възстанови, за да може всеки, който пожелае, да си отдъхне и да поеме част от положителната енергия, но преди това да се замисли с какво може да помогне, за да стане част от него. Едно сливане на дух и материя. Едно място, където ефирният танц на вятъра подема шепота на дърветата, цветята и тревата на поляната, която е разстлала дрехата си, и със своята магия упоява дъха ти. Приканва те да седнеш за миг, за да се насладиш на тишината и спокойствието. ПЪТЯТ НИ ЗОВЕ Пътят се вие в дебрите на дивите усои. Автобусът лети, подгонен от веселата игра на вятъра. Клонките на крайпътните дървета като множество детски ръчички, ни приветстват с “Добре дошли на Кръстова гора!” Той е там, сгушен сред необятния простор, синьото небе и зелените шубраци. Обичам тая небесна шир и вечна тишина. Прекланям се пред великата сила, съхранена в този метох, в който се крие оная всевисша божествена енергия, която прави чудеса. Обичам те, моя величествена Сила и Велик Разум, който караш човеците да станат по-добри. Дай любов на другите, за да бъдеш излекуван! Такава е силата на Божествената икона, която те кара да се преклониш пред нея и да зърнеш сълзата, която се стича по бузата на Спасителя. Обичам те, мой мили Иисусе! Обичам Твоята всемогъща Сила и Любов, която отправяш към човеците. Нима не беше Ти, който се жертва, да бъдат спасени? Колко си милостив, Иисусе! В усоите на високата планина си се скътал, в малкото манастирче и зовеш: “Елате, мили хора, за да ви дам своята Любов, а вие я давайте на своите близки!” И аз, като всички други, се отправих натам, за да потърся твоята Любов. Къде се крие Тя? Тя е в теб и може би в моите близки и далечни, които навярно са я забравили. Обичам Те, Човеко – Неземни! Спасителю Наш. Сърцето ми те зове всеки миг: “Мир да бъде на земята! Пази я, Иисусе, за да живеят щастливи децата ни!” Някои случаи на очевидци дълбоко трогнаха сърцето ми. Те са описани и в книгата “Кръстова гора”. К.Р: “Точно зад кръста, по-ниско от него, има поставка с пирамидална форма, на която всеки пали свещичка и я поставя в нещо като кандило. Още на здрачаване запалихме и нашите. Бяхме цяла група от Асеновград в тази странна нощ. Луната светеше ярко на ясното небе. Тихо и красиво беше, както в приказка.” Н.К: “Излязохме от параклиса малко преди полунощ и застанахме на възвишението точно срещу Кръста. В този момент, до кандилата, отнякъде се появи светлинка, която подскачайки от едното на другото, ги възпламеняваше. Първо във вид на кръст, като премигваше, а след това всички засветиха едновременно. Изплашихме се, но останахме”. П.Л: “Точно в полунощ, от подножието на Кръста, където има вдлъбнатина за кандилото, изскочи огромно, светещо кълбо. В същият миг то отиде назад и освети Кръста, но така, сякаш го постави на телевизионен екран.” Такава е истината за това неразгадано място, което привлича едни от любопитство, други да бъдат излекувани, а трети да стане чудото. Чудото, идващо от голямото желание да видиш нещо и какво всъщност? То е Светлината, която излъчваше Кръста и обливаше хората и цялата природа. Това е Светлината, която ОГРЯВА БЪЛГАРИЯ. Edit this entry. Добави коментар

ИСТОРИЯ ЗА ЕДНА ЛЮБОВ Кой си ти, човече, който дръзна да нарушиш покоя ми? – чу се дрезгавият глас на Стоил. Отговор не последва. Стоил беше във втората фаза на алкохолния глад. Отдавна не беше пийнал глътка от ментетата, които продаваха на пазара. Не е ли това намесата на демонична сила, която тикаше хората към порока? Последният път, когато си купи водка от Трифон – зарзаватчията и си пийна петдесетте, изведнъж му прилоша и нещо го жегна в корема. Завъртя му се свят и повече нищо не помнеше. Когато се събуди, беше сам в стаята и лежеше на пода. Не можеше да стане. Целият беше се схванал. Така го намери дъщеря му Ирина. Тя беше менажер в една търговска фирма. И тя изживя житейска драма. Съпругът ù Стефан ù обърна гръб, защото си намери друга жена, за която нямаше намерение да се жени. По цели нощи не се прибираше вкъщи. А дъщеричката им Петя постоянно питаше: „Къде е тате?“ Ирина не можеше да ù отговори, че тате си има друга жена. Тя, другата, непрекъснато го търсеше по телефона. А той, щом чуеше гласа ù, хукваше навън. Дори Новата година прекараха заедно в Гърция. Жана, така се казваше, беше разведена. Нямала деца и съпругът ù я изоставил. А сега си търсеше мъж и може би се надяваше, че от него ще има дете. Ирина страдаше. Понякога, скрита в кухнята, когато приготвяше яденето, си поплакваше. Но се криеше от малката Петя, защото беше любознателно дете и не искаше то да узнае истината за баща си. Един ден, когато ù беше много тежко на душата, взе бутилка сливовица и от тогава започна да пие. Алкохолът подтискаше мъката ù. Детето заведе у майка си, за да го гледа. Не можеше да го остави при себе си. Вечер, когато си лягаше, упоена от алкохола, ù се привиждаха демони, които искаха да я хванат в лапите си. И тогава тя с пиянски глас ги пъдеше и викаше. После онемяваше и тялото ù тупваше върху спалнята. Един ден си легна уморена, без да пие алкохол. Пусна тиха музика и се заслуша. Спомените ù летяха, когато се запозна със Стефан. Влюбиха се от пръв поглед. Любовта им продължи три години, когато почувства, че е бременна. Направиха сватба в селото на Стефан. Колко хубаво беше тогава. Цялата облечена в бяло, а в корема ù за първи път прорита малкото същество. Когато сватбата свърши, те си легнаха и Стефан допря ръка до корема ù. – То вече е живичко – каза тя. Ето, рита. Дай си тук ръката! Изминаха още пет месеца и се роди Петя. На майка му я кръстиха. Тя се казваше Петкана. Заживяха щастливо. Любовта не беше изчезнала от тях. Напротив, още повече се засили с раждането на детето. Но един ден Стефан не се прибра вкъщи. Ирина го чака цяла вечер. И от тогава всичко започна да се повтаря. Отначало я лъжеше какви ли не неща. Докато ги засече, хванати под ръка. Бързаха за някъде. Стефан не я видя. Тя също не му се обади. Сметна, че това е временно увлечение. Дори вкъщи не подхвана разговор. Но може би тогава направи грешка. Трябваше да го попита, за да разбере какви бяха отношенията му с тази жена. Така ден след ден. Тя таеше болката в гърдите си и не подхващаше дума. Докато един ден ù съобщиха, че Стефан катастрофирал с колата, а жената до него останала на място. Той се отървал с леко счупване на ключицата на лявата ръка. Закарали го в болницата и гипсирали ръката му, след което се върна вкъщи. Сълзи напираха в очите му. Явно за Жана. Той подозираше, че Ирина знае всичко. Но тя и този път си замълча. Нямаше я вече другата. Беше свободен да прави това, което пожелае. И Стефан реши да сподели голямата си болка. Предразположи Ирина на разговор. – Знаеш ли, скъпа? – обърна се за първи път след толкова време той. Имам голяма вина пред теб и пред нашето дете. „Значи разбра най-сетне, че има жена и дете?“ – помисли си Ирина. – Знам, че заради мен ти се пропи. Детето заведе при майка си, за да не вижда това, което ставаше в нашия дом. „Все още ли смяташе, че това е нашия дом?“ – помисли се тя. – Аз, знаеш, ти изневерих. Ходих с друга жена. Но с нищо не беше по-хубава и по-добра от теб. Просто не знаех защо ходех. Все едно някаква магия. – Значи най-сетне разбра къде е истината? Че истината е в семейството. В жената и детето. Всички жени са еднакви. Едните по-добри, другите по-лоши. Но всички са устроени по един и същи начин. – Помислих си… – Какво, че като е чуждо? Казват, че чуждата кокошка е ярка. Така ли? – Да, ама кокошката си е майка. А майката няма никога да те предаде. А ярката си е дете, което още не разбира. Ирина, кажи ми, моля те, ще ми простиш ли? Много сгреших? – Признат грях не е грях. Макар че семейството трябва да се запази чисто. А ти? Моля те, кажи ми? – Все пак трябва да си изтърпиш наказанието. В закона на етиката се казва, че да простиш и на най-големия си враг, значи си истински човек. А истинският човек е добрият човек. – Много си мъдра, Ирина. За първи път разбирам, че не заслужаваш това, което ти причиних. Ще ми простиш ли? – Аз мога да ти простя, но не знам как ще легна с теб, след като си бил при друга жена. Затова, засега ще си легнем поотделно, а времето е пред нас. Ирина беше се върнала с времето назад. А сега баща ù лежеше на пода и я гледаше с полузатворени очи. Тя се наведе, подхвана го с двете си ръце и постави да легне върху дивана. Добре, че дойде. Не се знаеше колко време щеше да лежи на пода. Майка ù беше отишла да вземе детето от детската градина. Срещна я по пътя. Пусна телевизора и зачака. Edit this entry.

БАБА РАЙНА Когато люляците цъфнаха , Албена реши, да посети любима си баба Райна, която цяла седмица не беше виждала. Страрицата живееше сама. Но все още беше добре и на крака. Албена колко не я кани да дойде да живее при тях. Тя все казаваше" Тук съм са родила, тук ше умра. И ше ме заровите до дядо ви Гьорги." Когато беше жив, дядото, двамата си живееха в мир и сговор. Но идва време, единият си отива по- напред от другия. Когато почина старецът, баба Райна много плака. И сега все още тъжеше за него. Тази сутрин, Албена се събуди рано. Слънцето игриво подскачаше по синият хоризонт и една малка, жълта светлинка кацна върху лицето и. Тя я докасна с длан и имаше силното желание да я погали нежно, и да и каже: "Здравей, мила сетрице. Обичам те." Беше мигновено желание и превъзходно чувство на щастие. Отдавна забрави ласката и милувката от любим човек. Нямаше го вече. Сега, той е там, горе при светлина. Сливаше се с нея и изпращаше своята любов. Тя я усещаше със сърцето си, с цялата си душа. Чувстваше неговото присъствие около себе си, макар, че не го виждаше. Когато идваше при нея, повяваше хлад и като нежна ласка леко докосваше лицето и. Тя искаше де го прегърне, но ръцете и оставаха във въздуха.Безгласно го целуваше. Всичко беше само една илюзия, илюзията на земята. Тази нощ, Албена го сънува. Двамата пътуваха в някакъва автобус.Бяха седнали на седалката и мълчаха. В гърдите и преливаше щастие. Идеше и да го притисне в прегръдиките си и да го целуне. Беше и хубаво. Усещаше любов и нежност. Но изведнъж. Къде е той? Сякаш се стопи. Тя го потърси с очи, почувства само лек хлад. Идеше и да заплаче и в този миг се събуди. Това беше едно докосване до света, в който, той живееше. Сега беше дошъл в нейния свят, но времето и пространството ги разделяше. Протегна се няколко пъти. Стана и приятно. Сънят беше оживял в нея. Той е там. Все още я обича и мисли за нея. Много години бяха изминали от тогава, но любовта между тях си остана и наверно ще бъде завинаги, докато и тя се слее с него. Стана и на бързо се приготви. Път я чакаше. До селото пътува с автобус. Слезе от него и ч преисният въздух на планината я обгърна в своята прегръдка. Гърдите и задишаха свободно и Албена до насита го поемаше. Утре ще поскита из зелените поляни. Като малко дете ще подскача и ще се радва, че е при баба си. Баба Райна доживя деветдесетте. Майка и беше изкарала инсулт. А инсултът никого не пощадява. Така си отиде, милата, от този свят. Слезе от автобуса и забърза към къщата на баба си. "Милата ми баба! Колко много я обича. Нали само, тя и остана." Спомени, спомени, стомени. Прииждаха като вятърът и се докосваха до сърцето и. Пред очите и беше малкото момиченце с двете плитчици и панделки. Ана- майка и я водеше често на село при баба Райна. Тогава, старицата беше яка, червендалеста. Двете често ходеха на Голямата могила. Разправяха, че вътре имало гробница, още от римско. Скоро, археолозите я разкопаха и наистина имаше два гроба. Само разкошните дрехи, златните прибори за ядене, накитите, говориха, че това са гробове на заможни римляни. Единият беше на жена. Накити, златни обици, гривни, дори и венче от полски цветя. Никой не се досещаще, как беше се запазило до днес. А дядо и Георги седеше спокойто на пейката пред къщата и току подвикаше с усмивка на комшиите. Хората го обичаха, а също и баба Райна. Бяха като два яки дъба и твърди като скалата. Албена, така ще ги запомни. Цели дни обикаляха поляните. Много обичаше вкусните гостби на баба си. "Бабините ръчички, мили! Бяха толкова сръчти и с тях, старицата нежто галеше къдравата и главица. Сплиташе плитчиците и, когато бяха на село. Дядо Георги и направи люлка на сливата. По цял ден се люшкаше и си играеха на Лъжи, лъжи" с баба Райна. Дядо и ги гледаше в страни и се смееше като малко дете. А сега, него го нямаше, остана само баба и. Намери я седнала на пейката, пред дървета порта, с голямата желязна халка. Портата беше отворена и се виждаше градината, където весело поклащаха главички разноцветните лалета и зюмбюли. Южнякът леко ги докосваше и те играеха своя великолепен танц. - Добър ден, бабо- извади я от унеса Албена. Баба Райна отправи поглед към нея, а в очите и се четеше някаква болка.С времето бяха помътнели, слели се с болката в сърцето и. За миг, усмивка се появи на лицето и. - Кой е? Райне, ти ли си, чедо? - едва продума с беззъбата си уста, тя. - Кой може да е бабо? Аз, цяла, целеничка. - Ела, чедо! ! Да та погала! Помниш ли, га беше жив дядо ти? - Помня бабо, помня. - Ага та туряше на скута и пееше. Коя песня беше, чедо? - Излял ми Делю хайдутин. Тъй, тъй... и в очите и падна мъгла. Две ,три росни капчици потекоха по бузите и. - Бабо, днес се навършват двадесет години, откакто си отиде дядо, от този свят. - Бях забуравила, чедо. Бог да го прости. - Бабо, ти запали кандилото, а аз ще отида на гроба му, да запаля свещичка. - Става, чедо. - Ще му направя баничка, нали много я обичаше? - Да, чедо.... -Ще отида на магазина да купя кори, сиренце, кисело мляко и яйца, за да направя баницата. На Пламен често правя баничка. И той като дядо си. Много я обича. Баба Райна се подпря на тояжката, която беше сложила до пейката и стана. Двете влязоха през портата и се скриха в къщата. Албена остави багажа на стола в салона, взе портмонето с парите и излезе. Отиде до близкия магазин. Закупи продукти, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата стоеше в голямата одая. Погледът и блуждаеше. Едра капка се стече по бузата и. Дали не беше си спомнила годините, когато всички бяха заедно! - Бабо- прекъсна унеса и Албена. Аз съм тук. Хайде, да направим баницата, та да поменем дядо! - Айде, чедо! - Ще отида на гроба му, да раздам. Баницата вече дъхаше апетитно. Лека омара се вдигаше над нея. - Ух, айде- подкани баба Райна. Албена разчупи баницата и подаде на старицата. - Вземи ,бабо! Да ти е сладко. Това парче е за дядо Георги- и го постави в чинийката, която беше приготвила на масата. - А сега, трябва да отида на гробищата, защото, той наверно вече чака баничката- и тя я опакова старателно с найлонче и я пъхна в чантата, която стоеше наблизо. Преди години, баба Райна беше я оплела на една кука. - Ето, една пара от мен. Запали свещичка! Албена взе парата, пъхна я в портмонето, взе торбичката с баничката и се забърза към гробищата. След около два часа се прибра и извика още от стълбите. - Бабо, аз съм. Всичко направих, както говорихме. Вече дядо Георги си е похапнал от баничката. Но никой не и отговори. Младата жена почувства стягане в гърдите. Обхвана я странно предчуствие. Бързо изкачи стъпала. Старицата лежеше върху леглото. Беше отпусната и тежко дишаше. Албена се приближи до нея и баба Райна задъхано продума. - При мен е. Дя... ти. Смей се. Дава си... ръката. - Бабо........ едри капки напираха в очите на младата жена. Тя се приближи до баба Райна и я прегърна.. - Бог да... ви... Пааази..., че- с последни усилия произнесе тя. Чу се силно хрипащо дишане и всичко затихна. Баба Райна, беше издъхнала. Дядо Георги беше дошъл да си я вземе.